„На един 10-ти клас с благодарност!

Преди време ми се обади една учителка и ме покани да гостувам в нейния час по литература. Казах ѝ, че в това няма никакъв смисъл. Тя се притесни и се опита да защити „децата”. Казах ѝ, че липсата на смисъл не идва от децата, а от малкото време, което ще прекарам с тях.

Обясних ѝ, че с радост ще отида, но при едно условие – училището да ми осигури минимум четири часа работа. Започна монолог на тема задължителна учебна програма, разрешение от директор, колко е трудна всяка промяна, процедурата, която… Не за първи път водех такъв разговор. И друг път сърцати учителки са ме канили в часовете си. Не отстъпвам от това условие!

След седмица ми се обади същата учителка и каза, че всичко е наред и ще имам моите четири часа.

Та вчера и онзи ден имах урок с 10-ти клас в 119 СУ „Михаил Арнаудов”. На входа ме посрещнаха една млада и развълнувана учителка и библиотерката.

10-ти клас ме чакаха с любопитство. Видели нещо в интернет, завъртяла се думата „магия”… Половината ме зяпаха с неизречения въпрос „тая па сега на ква се прави?”. Тъкмо започнахме, нахлу един 8-ми клас – учителката им ги беше изпратила по „спешност”. И част от 12-ти клас – да видят какво става.

Нямах ясен план. Отдавна съм разбрала , че с тях планове не работят. Шумяха, гледаха нахално, кикотеха се, един каза, че ще излезе да пие вода, защото два часа не можел да стои без да ожаднее…

И започнах с това – попитах ги дали знаят, че повечето възрастни смятат, че поколението им не струва, че нищо не ги интересува и че съвсем ще съсипят тая България. Знаеха. Заболя ги.

Попитах ги колко от тях искат да живеят в чужбина. Половината вдигнаха ръце светкавично.

Аз пък знаех това. И мен ме заболя.
За миг изпитах слабост. А те веднага ме усетиха.
И тогава им казвам:

„ Добре. Представете си, че сте в чужбина. Оправили сте си живота, каквото и да значи това. Печелите добри пари. Животът ви е тръгнал, както ви се иска. И в България избухва война. Истинска война. Такава, в каквато умират хора. Но вие сте далеч, това няма как да ви засегне. Какво ще направите?”

Притихнаха. Спогледаха се. В тишината се чу глас: „Аз ще се върна и ще се запиша в армията.”

„Ти си луд!” – отговори му друг глас.

Разжужаха се.

И тогава със свито сърце казах: „Нека да вдигнат ръце тези, които ще се върнат и ще защитят родината си!”.

И Времето потече като олио. За миг затворих очи.
Когато ги отворих, видях гора от ръце. И на момчета, и на момичета. И всичко си дойде на мястото.
Питах ги много неща. А те питаха мен.

Говорихме си за корена, за българския език, за Левски, за родова памет, за свободна воля, за достойнство, за това, че „талант” не е българска дума и за това, че думата „дарба” има огромна сила! За българските обреди и за магията в тях, която идва от корена. За вярата, за смъртта, за проумяването и за търсенето.

И най-вече за онова, на което му се вика РОДИНА и ДЪЛГ КЪМ РОДИНАТА.

Оказа се, че тези, които биха заминали, не биха се върнали само, ако има война. А защото на 17 години вече знаеха какво е У ДОМА.

На семинари често питам колко от хората в залата знаят историята на баба си и дядо си. Колко са сядали с искрено внимание да разпитат за историята на тези преди тях. Виждала съм много насълзени очи на хора, които никога не са го правили и вече на 50-60 години тъгуват за това. Тъгуват, че когато са можели, не им е било важно.

Когато попитах тези млади хора, в стаята настъпи огромно оживление. Изведнъж се оказа, че това е много интересно. И че те бяха питали! Един през друг се опитваха да разкажат. Валяха всякакви истории, заедно с невероятни имена на прабаби и прадядовци. А времето тичаше твърде бързо…

Беше изключително преживяване. Трудно се разделихме. Тези млади българи ми дадоха огромна надежда. Те са различни от нас, мислят и търсят по друг начин. Но в тях има огромна сила. И вярвате или не, в сърцата им има едно голямо, светло, топло място, отредено за България.

Тези хора са родени в свобода. Те нямат нашето чувство за малоценност. Ако те подражават на чужда култура, то е защото го правят родителите им и учителите им . Те раснат в среда, където ученето в чужбина, сватбата с чужденец и работата в чужбина са постижения! Ако младият български ум бъде възпитан в обич и почит към родината си, тя ще му е важна и ще се превърне в негова грижа.

Българските ученици нямат никаква нужда от часове по вероизповедание, уверявам ви! Имат нужда от часове по дълг и родолюбие. Не религията е тази, която може да изгради морала на едно дете. Чувството за принадлежност, националната гордост, достойнството, свободата и чистата съвест са здравата основа, която трябва да има младият ум!

Уважаеми млади дами и господа от 10-ти клас на СУ „Михаил Арнаудов”, за мен беше изключителна чест да ви срещна!

Чувствам се спокойна, че бъдещето на тази страна е и във вашите ръце!

Розмари Де Мео