През 2010г. Елиф Шафак изнася уникална за мен реч пред аудитория на TED. За всички ценители на нейното изкуство и една от любимите ми нейни книги „Любов“, днес ви споделям нейната реч тук и на български.

Приятно четене!

Аз съм разказвач на истории. Това правя в живота — разказвам истории, пиша романи. И днес бих искала да ви разкажа няколко истории, за изкуството да разказваш такива и също така за някои свръхестествени създания наречени джини (духове). Но преди да стигна дотам, моля ви да ми позволите да споделя с вас частици от моята лична история. Ще го направя с помощта на думите, разбира се, но също така и с геометрична форма, кръгът. И така по време на моят разказ ще се натъкнете на няколко кръга.

Родена съм в Страсбурт, Фрация и родителите ми са турци. Скоро след това, родителите ми се разделиха и аз дойдох в Турция с майка си. Оттогава бях възпитавана като едно дете от самотна майка. В началото на 70-те години на XX век, в Анкара, това беше доста необичайно. Нашия квартал беше пълен с големи семейства, където бащите бяха главите на семействата. И така израснах виждайки майка си като разведена в патриархална среда. Всъщност, израснах като наблюдавах два различни вида на жени. От една страна беше майка ми, добре образована, светска дама, модерна, със западна култура, туркиня. От друга страна беше баба ми, която също се грижеше за мен и беше по-духовна, по-малко образована и определено по-малко разумна. Това беше жена, която гледаше на кафе, за да види бъдещето и разтапяше олово в мистериозни форми, за да прогони злото око.

Много хора посещаваха баба ми, хора с жестоко акне по лицата си или брадавици по ръцете си. Всеки път баба ми казваше няколко думи на арабски, взимаше червена ябълка и я наръгваше с толкова тръни от роза, колкото беше броя на брадавиците, които искаше да премахне. След това, един по един, тя ограждаше тези тръни с черно мастило. След седмица пациента се връщаше за повторен преглед. Сега знам, че не трябва да казвам такива неща пред публика от учени и образовани хора, но истина е, че от всички хора, които посещаваха баба ми за техните проблеми с кожата, не видях нито един да се върне нещастен или неизлекуван. Попитах я как прави това. Дали беше силата на молитвата? В отговор тя каза: “Да, моленето е ефективно. Но също така трябва да знаеш силата на кръговете.”

От нея научих, сред много други неща, един много ценен урок. Ако искаш да разрушиш нещо в този живот, било то акне, или пъпка или човешката душа, единственото нещо, което трябва да направиш, е да го заградиш с дебели стени. Ще изсъхне вътре. Сега, всички ние живеем в някакъв вид социален и културен кръг. Всички ние. Родени сме в определено семейство, нация, класа. Но ако нямаме абсолютно никаква връзка с думите, освен тези, които взимаме за даденост, то тогава ние също поемаме риска да изсъхнем вътре. Нашето въображение може и да се свие. Сърцата ни може да се стопят. И нашата човечност може да увехне, ако останем твърде дълго в нашите културни какавиди. Приятелите ни, съседите ни, колегите ни, семействата ни — ако всички тези хора в нашия вътрешен кръг приличат на нас това означава, че сме заобиколени от нашия огледален образ.

Сега, едно друго нещо, което жени като баба ми правят в Турция е да покрият огледалата с кадифе, или да ги закачат на стената обърнати с гърба към нас. Това е стара източна традиция, основана на знанието, че не е здравословно за човек да прекарва прекалено много време, взиращ се в собственото си отражение. Иронично, [живеейки в] общности, където има еднакво мислещи е една от най-големите опасности на днешния глобализиран свят. И се случва навсякъде, сред либерали и консерватори, скептици и вярващи, богатите и бедните, Изтока и Запада. Изглежда образуваме групи основани на подобия и след това произвеждаме стереотипи за други групи от хора. Моето мнение е, че един начин да надминем тези културни гета е чрез изкуството да разказваме истории. Историите не могат да срутят границите, но могат да пробият дупки в мисловните ни стени. И през тези дупки можем да хвърлим бърз поглед на другите и понякога дори можем да харесаме това, което виждаме.

Започнах да пиша белетристика на осем години. Майка ми се прибра в нас един ден с тюркуазена тетрадка и ме попита дали искам да си водя таен дневник. Като се сетя, мисля, че беше малко притеснена за моя здрав разум. Непрекъснато разказвах истории в нас, което беше чудесно, с изключение на това, че ги казвах на моите въображаеми приятели около мен, което не беше толкова хубаво. Бях интровертно дете до такава степен, че говорех с цветните пастели и се извинявах на предмети, когато се блъсках в тях. И така майка ми си помислила, че ще бъде добре за мен да записвам моите ежедневни преживявания и емоциите си. Това, което тя не знаеше бе, че аз мислех живота си за ужасно скучен и последното нещо, което исках да правя бе да пиша за себе си. Вместо това, започнах да пиша за хората, различни от мен и неща, които никога не са се случвали. И ето така започна моята страст в живота да пиша белетристика. И така от самото начало, белетристиката за мен беше не толкова автобиографична манифестация, колкото трансцедентално пътуване в други животи, други възможности. И моля ви останете с мен. Ще нарисувам кръг и ще се върна на това място.

Сега, още едно нещо се случи по същото време. Майка ми стана дипломат. И така от този малък, суеверен, квартал на баба ми, с хора от средната класа, се озовах в това шикозно, международно училище [в Мадрид], където бях единствената туркиня. Точно тук беше моя пръв сблъсък с това, което аз наричам “чуждестранен представител.” В нашата класна стая имаше деца от всички националности. И въпреки това, разнообразието не водеше задължително към космополитна, егалитарна демокрация в класната стая. Вместо това, водеше до атмосфера, в която всяко дете беше виждано не като индивидуална личност, а като представител на нещо по-голямо. Бяхме като миниатюра на Обединените Нации, което беше забавно, освен, когато нещо негативно свързано с нация, или религия, се беше случило. Детето, което я представяше беше осмивано, подигравано и тормозено безкрайно. И аз знам много добре, защото по времето, когато посещавах това училище, в моята страна се случи военен преврат, снайперист от моята националност почти уби Папата и Турция получи нула точки в конкурса за песен на Евровизия. (Смях)

Пропусках училище често и си мечтаех да стана моряк през тези дни. Също така там изпитах за първи път културните стереотипи. Другите деца ме питаха за филма “Среднощен експрес,” който не бях гледала. Питаха ме колко цигари пуша на ден, защото си мислеха, че всички турци са запалени пушачи. И се чудеха на каква възраст ще започна да покривам косата си. Научих, че това бяха трите главни стереотипа за моята страна: политика, цигарите и бурката. След Испания отидохме до Йордания, Германия и отново в Анкара. Навсякъде, където отивах чувствах, че въображението ми беше единствения куфар, който можех да взема със себе си. Историите ми даваха усещане за център, продължителност и свързаност, трите големи думи, които иначе ми липсваха.

По средата на 20-те си години се преместих в Истанбул, градът, който обожавам. Живях в много жизнен, разнообразен квартал, където написах няколко от моите романи. Бях в Истанбул, когато земетресението удари през 1999. Когато избягах от сградата в три часа сутринта видях нещо, което ме спря в моя бяг. Там беше местния бакалия — заядлив, стар мъж, който не продаваше алкохоли не говореше на хора от малцинствата. Той седеше до травестит, с дълга черна перука и спирала разтичаща се по нейните бузи. Гледах дядото да отваря кутия цигари с треперещи ръце и й предлагаше една. И това е образа от нощта на земетресението в съзнанието ми днес — консервативен продавач и плачещ травестит пушат заедно до тротоара. В лицето на смъртта и разрухата нашите светски различия се изпариха и всички станахме едно дори, ако бе само за няколко часа. Но винаги съм вярвала, че историите имат подобен ефект върху нас. Не казвам, че белетристиката има магнитудът на земетресение. Но когато четем добър роман, оставяме нашите малки, уютни апартаменти назад, излизаме в нощта сами и започваме да опознаваме хора, които никога не сме срещали преди и вероятно сме били предубедени към тях.

Скоро след това отидох в колеж за жени в Бостън, след това в Мичигън. Преживях това не толкова, колкото географска промяна, а като езикова такава. Започнах да пиша белетристика на английски. Аз не съм имигрантка, бежанка или изгнаничка. Те ме питаха защо правя това. Но пътуването между езиците ми дава шанс да пресъздам себе си. Обичам да пиша на турски, който за мен е много поетичен и много емоционален. И обичам да пиша на английски, който за мен е много математичен и интелектуален. И така се чувствам свързана с всеки език по различен начин. За мен, както и милиони други хора по света днес, английският е придобит език. Когато навлизате късно в изучаването на езика, това което се случва е, че живеете там с продължителна и безкрайна изнервеност. Като късно учещи винаги искаме да кажем повече, знаете, да разказваме по-добри шеги, да казваме по-добри неща. Но в крайна сметка казваме по-малко, защото има дупка между мозъка и езика. И тази дупка е много заплашителна. Но, ако успеем да не се уплашим от нея, това също е и стимулиращо. И ето това открих в Бостън — това дразнене беше много стимулиращо.

На този етап, баба ми, която гледаше пътя на живота ми с нарастващо безпокойство, започна да включва в дневните си молитви и това спешно да се омъжа, за да мога да се устроя веднъж и завинаги. И понеже Господ я обича, аз се омъжих. (Смях) Но вместо да се устроя, аз отидох в Аризона. И тъй като съпругът ми е в Истанбул, започнах да пътувам между Аризона и Истанбул. Две места на повърхността на Земята, които не можеха да бъдат по-различни. Предполагам, че една част от мен винаги е била номад, физически и духовно. Историите ми правеха компания и поддържаха парчетата и спомените ми заедно, като екзистенциално лепило.

И въпреки голямата си любов към историите, наскоро започнах да мисля, че те губят магията си, ако, и когато историята бъде виждана по различен начин от история. И това е предмет, за който бих желала да мислим заедно. Когато първият ми разказ беше написан на английски и се появи в Америка, чух интересна забележка от литературен критик. “Харесах книгата ви,” каза той, “но ми се иска да я бяхте написали различно.” (Смях) Попитах го какво има предвид с това. Той отвърна, “Ами погледнете я. Има толкова много испански, американски, латиноамерикански герои в нея, но има само един турски герой и той е мъж.” Сега романът се развива в района на университет в Бостън. Така че за мен това беше нормално, да има повече международни герои в нея, отколкото турски такива. Но разбрах какво търсеше критика ми. И също така разбрах, че ще продължа да го разочаровам. Той искаше да види проявата на моята идентичност. Той търсеше туркиня в книгата, защото аз просто бях такава.

Често говорим за историите, които променят света. Но също така трябва да видим как света на политиката за идентичност афектира начина, по който историите са разпространявани, четени и критикувани. Много автори усещат този натиск, но незападните автори го усещат по-силно. Ако сте жена писател от мюсюлманския свят като мен, тогава се очаква от вас да пишете истории за мюсюлмански жени и за предпочитане нещастните истории на нещастни мюсюлмански жени. Очаква се да пишете информативни, трогателни и характеристични истории и да оставите експерименталните и авангардните на вашите западни колеги. Това, което преживях като дете в онова училище в Мадрид се случва в литературния свят днес. Писателите не са виждани като креативни самостоятелни личности, а като представители на техните култури. Няколко писателя от Китай, няколко от Турция, няколко от Нигерия. Счита се, че всички ние имаме нещо много характерно, ако не и своеобразно.

Писателят и пътешественик Джеймс Болдуин даде интервю през 1984, в което той постоянно беше питан за неговата сексуалност. И когато интервюиращия се опита да го определи прибързано като гей писател, Болдуин спря и каза, “Но не виждате ли? Няма нищо в мен, което не е във всеки други, нищо във всеки друг, което да не е в мен.” Когато личностната политика се опитва да ни сложи етикети, то тогава нашите свобода и въображение са в опасност. Има странна категория наречена мултикултурна литература, в която всички автори извън западния свят са сложени заедно. Никога няма да забравя моето първо мултикултурно четене на Харвард Скуеър преди около 10 години. Бяхме трима писатели, един от Филипините, един турски и един индонезийски — като шега, знаете.(Смях) И причината, поради която бяхме събрани заедно, беше не защото споделяхме артистичен стил, или литературен вкус. Беше заради нашите паспорти. От мултикултурните писатели се очаква да разкажат истински истории не толкова въображаеми. Функция е преписана на белетристиката. По този начин, не само самите писатели, но също и техните герои стават представители на нещо по-голямо.

Но бързо трябва да добавя, че тази тенденция да виждаме историята като нещо повече от история не идва изцяло от Запада. Идва от всякъде. И преживях това от личен опит, когато бях изправена пред съд през 2005 за думите, които моите герои изрекоха в един роман. Имах намерение да напиша конструктивен многослоен роман за арменско и турско семейство през очите на жените. Моята микро история се превърна в макро проблем, когато бях съдена. Някои хора ме критикуваха, други ме възхваляваха, че пишех за турско-арменския конфликт. Но имаше момент, когато исках да напомня и на двете страни, че това беше художествена измислица. Беше само история. И когато казвам, “само история,” не се опитвам да омаловажа своята работа. Искам да обичам и прославям белетристиката такава каквато е, а не като крайната истина.

Писателите имат право на политически мнения, а има написани добри политически романи, но езикът на белетристиката не е езикът на ежедневната политика. Чехов е казал, “Решението на един проблем и правилният начин за поставяне на въпроса са две съвсем отделни неща. И само второто е отговорност на творецът.” Политиката на идентичността ни разделя. Белетристиката ни обединява. Едното търси всеобхващащи обобщения. Другото — на нюансите. Едното чертае граници. Другото не признава преградите. Политиката на идентичност е съставена от здрави тухли. Белетристиката е течаща вода.

В османските времена имало странстващи разказвачи, наречени “меда” Те отивали в кафенетата, където разказвали истории пред публика, често импровизирайки. С всеки нов персонаж в историята, този меда променял гласа си, въплъщавайки този персонаж. Всеки можел да отиде и да слуша — обикновени хора, дори султанът, мюсюлмани и немюсюлмани. Историите обикаляли извън всички предели. Като “Разказите за Настрадин Ходжа,” които били много популярни из близкия изток, Северна Африка, Балканите и Азия. Днес, историите продължават да прекосяват границите. Когато палестински и израелски политици говорят, те обикновено не се изслушват. Но читател от Палестина все още чете романи от еврейски автори, и обратното, свързвайки се и съчувствайки на разказвача. Литературата трябва да ни отвежда отвъд. Ако не може да ни отведе там, то не е добра литература.

Книгите са спасили затвореното, стеснително дете, което някога бях. Но ми е известна и опасността от превръщането им във фетиш. Когато поетът и мистик, Руми, срещнал своя духовен спътник, Шамс от Табриз, едно от нещата, които Шамс направил, било да хвърли книгите му във водата и да гледа как буквите се размивали. Суфистите казват: “Знание, което не те усъвършенства, е много по-лошо от невежеството.” Проблемът в днешните културни гета не е липсата на знания. Знаем много едни за други, или поне така си мислим. Но знание, което не ни усъвършенства, ни прави сноби, резервирани и изолирани. Има една метафора, която обичам: “живот като стрелките на компас.” Както знаете, стрелката на компаса е неподвижна в средата. В същото време останалата й част прави голям кръг, движейки се непрекъснато. По същия начин и моята белетристика. Една част е прикована в Истанбул със здрави турски корени. Другата обикаля света, докосвайки се до различни култури. В този смисъл, възприемам своята белетристика едновременно като местна и универсална, едновременно оттук и отвсякъде.

Тези от вас, които са били в Истанбул, вероятно са виждали Топкапъ Сарай, който е бил резиденция на османските султани повече от 400 години. В двореца, точно извън квартирите на личните конкубини — жени държанки, е така нареченото Място за среща на джиновете. То е между постройките. Заинтригуван съм от тази концепция. Ние се отнасяме с подозрение към тези пространства, които остават между нещата. Гледаме на тях като територия на свръхестествени създания като джиновете, които са съставени от огън без пушек и са символ на неуловимост. Идеята ми е, може би, че това неестествено място е нещото, от което писатели и творци имат най-голяма нужда. Когато пиша художествена проза аз ценя неуловимостта и изменчивостта. Искам да не знам какво се случва 10 страници напред. Харесва ми, когато моите герои ме изненадват. Може да пиша за жена мюсюлманка в дадена роман. И може би историята ще бъде много весела. А в следващата ми книга може да пиша за привлекателен гей, професор в Норвегия. Стига да идва от сърцето ни, можем да пишем за всичко и всекиго.

Одри Лорд беше казала “Белите бащи ни учеха да казваме, ‘Мисля, следователно съществувам’. “Тя предлагаше “Чувствам, следователно съм свободна.” Мисля, че това беше чудесна промяна на образеца. И все пак защо е така в курсовете по творческо писане днес, първото нещо, на което учим студентите си, е пиши каквото знаеш? Вероятно това не е правилният начин да се започва. Творческата литература не е непременно писане за това, кои сме и какво знаем, или каква е нашата идентичност. Трябва да учим младите хора и себе си да отварят сърцата си, и да пишем каквото чувстваме. Трябва да излизаме извън културното си гето и да посещаваме следващото, и следващото.

В крайна сметка, историите се въртят като дервиши, рисуващи кръг след кръг. Те свързват цялото човечество, без значение от политика на идентичността. И това е добрата новина. Бих искал да завърша с една стара суфистка поема: “Елате и нека станем приятели; нека направим живота по-лесен; нека бъдем обичащи и обичани; и Земята ще бъде на всички.”

Източник: ted.com, цитирано от ivspiration.com