Някой ще каже: „Проституцията е опасна за душата, тя е грях“. Вярно е, че е опасна и че е грях, но казаното е неясно и оставено така, звучи просто моралистично.

А какво е морализмът? Той е: „Ще ви кажа кое е благонравно и кое не, но какво значи нещо да е благонравно, не ме питайте, не знам.“

Опасността от проституцията – и в тесен, и в широк смисъл – идва от това, че тя, като всеки грях, е изпитание за отношението между човека и съвестта му. Всъщност съвестта не би могла да я понесе, и затова проституиращият/ата, за да продължи да прави, което прави, трябва напълно да заглуши съвестта си, което значи – да я насили.

Но съвестта е необходима не само като глас, който ни предупреждава да не правим някои неща, но и като основа и двигател на мисленето ни.

Тъй като само поради съгласието ни с нея ние приемаме, че има разлика между добро и зло, а също и между истина и лъжа; и че ще се съобразяваме с тази разлика в мислите и делата.

И освен това тази разлика е причина да имаме чувства, които се явяват при решаването на нравствени въпроси и изобщо ни подтикват да си задаваме такива въпроси. Значи човекът ще размишлява за доброто и злото само ако съвестта му не е заглушена: иначе той не само няма да иска, но няма и да може да размишлява. Защото кое ще го води при разсъждението и кое ще му дава сили да го проведе?

Ето защо заглушилият съвестта си по някаква причина няма да е способен да мисли по нравствени въпроси, нито даже по каквито и да е въпроси, които не са строго практически – примерно, какво точно ще ям на вечеря.

Тъй като за да решаваш интелектуални задачи, ти трябва да имаш непоносимост към лъжата; и колкото по-трудни са те, толкова по-силна трябва да е тази непоносимост.

Ето защо проституиращият неизбежно оглупява – тъй като се е лишил от основата и двигателя на умствената си дейност.