Часовникът показваше 5 часа сутринта. Няколко пъти се събуждах през нощта с пресъхнала уста. Взирах поглед в тъмната стая и отново се мъчех да заспя.

Телефонът звънна, стреснах се и скочих от леглото. Кой можеше да се обажда толкова рано? Вдигнах слушалката и от другата страна чух гласа на сестра ми:

„Батко, извинявай, че те събудих! Мама е ужасно зле, не ѝ остава много. Не спира да пита за теб. Иска да те види. Ела поне да се сбогувате!“

Затворих, без да изчакам сестра ми да довърши. Минута по-късно телефонът отново звънна, но този път не го вдигнах. Знаех, че вече няма да заспя, затова си направих кафе и седнах на терасата. Унесен в кошмарни мисли, не усещах сутрешния студ, който пронизваше тялото ми.

Ако бях получил това обаждане преди няколко години, вероятно вече щях да летя към България. Но за мен майка ми умря много отдавна. Тя с един замах разби вярата ми и силната обич, която изпитвах към нея. Самата тя ми отне уважението и задължението да я наричам „мамо“. А колко много ѝ се възхищавах!

Имам по-малки брат и сестра, но за майка си аз бях любимото дете. Израснах щастлив, усещах закрилата ѝ навсякъде, никога нищо не ми отказваше. За мен отделяше най-хубавата част от месото на масата и винаги гледаше чинията ми да е пълна.

Нощем влизаше тихо в стаята ми и грижливо ме завиваше чак до брадичката. Не бях от най-примерните деца, често ядосвах съседите, които сърдито ходеха да се оплакват на родителите ми, но тя така и на никого не позволи да каже лоша дума срещу мен. Често съм се питал защо ме обича повече от другите си деца.

Отговора намирах в това, че съм първородният им син. За мен майка ми беше светица, която почиташе Библията и особено тачеше паметта на покойните

Всяка събота посещаваше гроба на своя близка. Ходеше сама, не искаше никой да я придружава. Никога не пропускаше събота, камо ли Задушница, без да навести близката си. Спомням си, че веднъж мама се разболя много тежко и се наложи да влезе в болница, но въпреки това тя се измъкна тайно и пак отиде.

Понякога я питах какво я задължава да ходи всяка събота на този гроб, но тя никога не ми даде ясен отговор. Баща ми смънкваше нещо и някак тъжно обръщаше глава в другата посока.

Изминаха години. Вече бях възмъжал и наближавах 20-те. Един ден съседите ме повикаха да им помогна за някаква дребна работа по двора. След час свършихме със задачата и отидох в кухнята да се измия. В стаята, седнала на малко диванче, стоеше най-възрастната жена в това семейство, баба Яна, и режеше лук.

Поздравих я, а тя, след като няколко секунди изпитателно ме огледа, най-накрая се сети кой съм. Поговорихме си малко и преди да тръгна, баба Яна попита къде е майка ми. Обясних ѝ, че щом днес е събота, значи отново е на онзи гроб. Тогава старата жена каза нещо, което дълбоко ме потресе: „Едната ти майка плаче на гроба на другата ти майка!“ Думите ѝ ме учудиха, но си помислих, че това са старчески безмислици.

Онази нощ обаче не можах да мигна. Мислите ми препускаха бясно и само думите на баба Яна чувах. Защо майка ми ходи всяка събота на гробищата? Кого всъщност оплаква толкова неутешимо години наред?

Дълбоко в себе си усещах, че старата жена отвори врата към дълбоко пазена тайна и, решен да разкрия истината, следващата събота проследих мама.

Тя спря до най-обикновен гроб, със стар паметник, на който времето беше заличило изписаното име. Приклекнал зад друг голям паметник, внимателно я наблюдавах как сменя цветята и с каква грижовност почиства падналите листа върху мозайката. А после седна на пейката и се разплака. Почти не усетих как станах и с бързи крачки се доближих до нея.

Озадачен от видяното, хванах ръката ѝ и настоятелно попитах:

„Кой лежи в този гроб, майко? Кого оплакваш толкова години?“ Тя упорито мълчеше, сякаш не усещаше присъствието ми. Вълна от странни емоции се надигна в мен и отново зададох същия въпрос, но този път гневно, ядосано. Сега, когато си припомням онзи ден, понякога се чудя не беше ли по-добре никога да не бях научавал истината. Защото това, което научих, разби живота ми на парчета. Смачка ме!

След минута-две майка ми леко си дръпна ръката, погледна ме в очите и – осъзнала, че времето на лъжите ѝ е изтекло – тихо изрече: „Прости ми, сине. Тук е погребана твоята истинска майка. Аз те отгледах и те направих човек, но тя те роди.“ И пред онзи гроб жената, която ми беше най-близка на този свят, ми разкри шокиращата тайна на миналото.

Оказа се, че малко след като ме е родила, моята биологична майка е отключила някакво сериозно заболяване. Нямала сили да се грижи за мен, по цял ден стояла заключена в стаята си и баща ми се принудил да наеме домашна помощница – жената, която считах за своя майка. Но с времето двамата с татко се влюбили един в друг и той поискал развод от болната си съпруга.

Просто не вярвал, че жена, която пие на ден по две шепи лекарства, ще се възстанови. За нещастие нервите на болната ми майка не издържали и тя, дори да можела някога да се излекува, се отказала да се бори за съпруга и сина си. И в отчаянието си, че е загубила всичко, на което е държала, една нощ посегнала на живота си.

Веднага след погребението грижата за мен окончателно поела любовницата на баща ми. Едва изчакали да мине година от смъртта на мама, и двамата се оженили. Но колкото и да били влюбени, фактът, че имат огромна вина за смъртта на майка ми, бил безспорен. Смачкана от угризения, новата съпруга на баща ми решила поне отчасти да компенсира стореното зло, посвещавайки живота си на мен.

Когато по-късно на бял свят се родиха по-малките ми брат и сестра, в сърцето ѝ бях основно аз. Не мога да отрека, че обичаше и тях, но въпреки че бяха нейни собствени деца, тя така и не успя да ги обикне по начина, по който обичаше мен. Сега, след толкова години, си давам сметка, че е пренебрегвала тях, за да съм добре аз. Но тогава омразата ми към тази жена не ми даваше мира.

Любовницата на баща ми да стане причина за смъртта на истинската ми майка. Тя ѝ се е подиграла, отнемайки ѝ всичко, което е обичала: семейството, съпруга, детето, къщата… живота!

Болката от осъзнатото замъгли здравия ми разум и взе надмощие над синовната обич. Замахнах и я блъснах на земята. Когато си тръгнах, тя все още лежеше, паднала върху гроба на майка ми. Тръгнах си, но там, на гробищата, оставих любовта, уважението и доверието към жената, която ме е лъгала толкова време. Седмица по-късно заминах за чужбина.

От този зловещ ден спрях да общувам и с баща си, и с жена му. Поддържах контакти единствено със сестра си и брат си. Години наред не исках да знам нищо за родителите си, но ето че миналото ме застигна.

Изведнъж ми стана студено, сякаш мравки запълзяха по цялото ми тяло. Пипнах челото си и усетих, че горя. Не бях се разболявал от дете. Тогава си спомних, че когато боледувах, майка ми стоеше по цели нощи до креватчето ми. Аз бях болен, а тя страдаше. Не ядеше, не спеше, докато не се надигнех напълно здрав от леглото.

Спомените бяха толкова силни, че от очите ми се стекоха горчиви сълзи. Сълзи, които малко по малко започнаха да изтриват болката. С всяка една сълза гневът ми бавно си отиваше, докато накрая остана само мъката по жената, която напускаше този свят.

Бързо взех телефона и резервирах билет за първия полет до България. На другия ден, рано сутринта, стоях пред добре познатата ми врата. Вратата на моя дом. Но вместо да чуя бързите стъпки на мама и горещата ѝ целувка да опари нежно челото ми, на прага ме посрещна некролог с черна жалейка.
Прости ми, мамо! Закъснях…

Валери / Лична Драма