Единствената мисъл, която вълнуваше Апостола през тези последни дни, беше да спаси хората, революцията и бъдещето на своя народ. И всичко това с цената на своя живот! И в случая Левски е напълно.

Проф. Николай Генчев
Из книгата: Левски, революцията и бъдещият свят

На 5 януари 1873 г. Левски се изправя пред турските паши и няколко „българи“, за да отговаря като „главатар на бунтовническия комитет“. Той е величествено спокоен.
За него всичко е ясно. Ясно е, че започва последната голяма битка с врага. За този момент той се беше подготвил отдавна. Отдавна беше решил, че няма да търси друго, освен достойно и полезно да умре за България.

Точно преди две години той беше заявил: „Аз съм се обещал на отечеството си жертва за освобождението му“.

И беше казал всичко, а на орханийци, с едно рядко усещане за принадлежност към историческата вечност беше обяснил, че който се жертва за свободата, „неговото име навек остава живо, заслугата му ще се предава на деца, унуци и пр.“ За бореца „няма страх, няма извинения никакви, а смъртта му е самата утеха и душеспасение“.

Човекът, изрекъл тези думи, доказал с живота си тяхната правота, усетил се слят с вечността, се изправяше не пред съда на агите, а пред съда на историята.

И затова на въпроса „какво е занятието ти?“, Левски спокойно и уверено отговаря: „Занятието ми е да облекчавам положението на българите и обикалях да им давам упование“. Кой друг действително би могъл да остане в статистическите анкети на нашата история със занятие по-голямо и по-благородно от това на В. Левски.

И по-нататък той пояснява: „Възложиха ми да обнадеждавам цяла България.“

Съдиите тайно потриват ръце. Този горд и смел човек, си мислят те, сега ще разкаже всичко, ще поиска да регистрира тайните си дела за потомството, а ние ще разнищим цялата организация, ще получим благословията султанова, нишани и служби в Цариград. И те започват да сипят своите въпроси.

„Много хора те познават и са се срещали с теб, защо не ги изкажеш?“
Левски тутакси попарва очакванията на съдиите: „Никого не познавам“- е неговият отговор. Турците знаят кой произнася тези думи, техните надежди помръкват, но сладкият рай край Босфора ги мами и те упорито се опитват да хитруват, да надхитрят този, който години беше надхитрявал цялата им полиция и цялата им държава.

Още същия ден разпитът отново е подновен. Валят въпроси, объркващи, противоречиви. Левски слуша и анализира. Той иска да установи откъде тръгва съдът, какво му е известно, кои са в ръцете на полицията, за да набележи конкретните ходове на своето предварително избрано и решено поведение.

И през първия ден съдът успява да научи само, че Левски е изпратен в България от видният букурещки търговец Димитър Ценович, че е разпространявал тайни документи на Букурещкия комитет, че никого не познава в България, а след арабаконашкия разбойнически обир решил да отиде в Цариград да потърси големи личности, „като вас – с усмивка заявява Левски на съдиите – и признавайки грешката си, да поискам прошка и да разправя отначало докрай с всички подробности положението.“

Съдиите са измамени и подиграни. Левски направо отсича: Видях ви ума, не се надявайте, ще ви кажа само това, което искам, излишно е да се пъните, няма полза!

Но съдиите продължават да упорствуват.
На следващия ден — 6 януари, разпитът е подготвен, но при променена тактика. Съдът съобщава на Левски, че знае за неговите обиколки, за създаваните от него комитети, за събранията, които е провеждал, за събирането на пари и за покупката на оръжие, че познава част от неговата преписка, посочва му, че той стои над Централния ловчански комитет, че си служи с името Аслан Дервишоглу и т. н.

Левски разбира, че действително съдът знае много неща, че полицията е в следите на организацията, че заловените са издавали тайните на съзаклятието. И той категорично решава – трябва да се спаси всичко останало, всичко неразкрито.

И започва да отрича. Не споменава нито едно име, нито един комитет.

Тогава съдът решава да го принуди да говори, като извади на очна ставка арестуваните дейци, които ще докажат кой е Левски и най-вече ще разколебаят неговото духовно равновесие, след като види как тези, с които вчера е отивал на революция, са изменили на делото.

Довеждат Дидьо Пеев, който съобщава пред съда, че е съпровождал Левски по революционни работи в Ловеч, Пловдив и някои села, услужил му е с тескере (паспорт).

И отново съдът почва да сипе въпросите си. Левски обаче не трепва. Не може един Дидьо Пеев да смути един В. Левски. Той споменава само имена, за които разбира, че са разкрити, и името на един туркофил от Търново – Карагьозов. Съдът е уморен. Приключва разпита и на 6–ти януари.

Третият ден – 7 януари. Този човек трябва най-после да бъде съкрушен, трябва да проговори. Само лице с лице срещу бившите си съратници той може да се промени – мислят си съдиите. И те изправят срещу Левски Хаджи Станьо и Петко Милев от Тетевен, Марко Йончев, братята хаджи Иванови, даскал Иван, даскал Васил, които започват да разказват угоднически, да обвиняват Апостола.

Левски обаче не може да бъде смутен от хора, които треперят за кожите си. Съдът започва да губи постановъчното си спокойствие. Председателят, вече раздразнен се провиква: „А бе Левски, разбира се, ти познаваш комитетските хора, но продължаваш да отричаш. Ти видя вече: искаш ли да доведем насреща ти сто и петдесет души, за да ти кажат“.

Левски спокойно, дори и насмешливо отбива поредната атака: „Аз се срещах с много хора. Тъй като не зная кой е влизал в комитета и кой не, имена не мога да кажа. Ако ги видя лично, познавам ги, имена не мога да кажа.“

На 8 януари съдът решава да хвърли големия си коз. Очна ставка с Димитър Общи. Разпитват Левски в присъствието на Общи, за да го принудят да проговори. Левски, спокоен и самовглъбен, вече разбрал какво е известно и какво е останало в сянка, плете своите объркващи отговори. По сценария на съда Общи вмята: „Две негови приказки са прави, пет лъжа.“

Някои от мемоаристите, участници в този процес, пишат, че тогава Левски станал и заплюл предателя. Така биха постъпили може би самите мемоаристи, или един човек, който не знае своята цена, или не контролира нервите си.

Левски следва логиката на своята защита. Той е спокоен, потвърждава това, което не засяга други лица, отрича всичко, което може да разплете тайните нишки на организацията, спокойно и умно, без никакви афекти. Нима може да се допусне, че и пред самата смърт Левски ще удари паднал, човек, ще омърси себе си, като заплюе един предател. За предателите той беше предвидил друго наказание.

И тук номерът на съда е провален. Следват нови свидетели. Идва Анастас Хинов от Плевен. Той също се е разбъбрил в предателско покорство, но Левски и сега остава недокоснат.

Съдът е смутен и разстроен. Неговата цел – да докаже, че Левски е главатар на бунтовниците, да разкрие организацията, е провалена. Високата порта не може да съобщи на света самопризнанията на Джингиби.

Но Левски трябва да умре. Тогава трябва да се докаже поне, че е убил слугата от Ловеч. За целта пред съда за очна ставка е доведен Вутьо Ветьов от Видраре, който е бил заедно с Левски при убийството. Левски отхвърля показанията и на този свидетел.

В последния ден на разпита, 9 януари, съдът, уморен от неравния двубой, отказал се вече от първоначалните си замисли, не успял да сломи духа на Апостола нито с хитрини, нито с очни ставки, иска като че ли да води с него разговор за идейните подбуди на движението. Съдът се интересува от съдържанието на революционните документи.

Левски отказва да разговаря по същество и по тези въпроси. Но той се възползува от „теоретическите интереси“ на съдиите, за да отклони вниманието на турската власт от богатите и влиятелни българи.

Левски отлично е познавал едно от главните средства на азиатската варварска система да държи в подчинение раята, като периодически удря тези, които се издигнат по социалната пирамида или в образованието и по този начин лишава народа от влиятелни водачи.

Историята на Османската империя е пълна с кланета на богати и влиятелни чорбаджии, търговци, учители и духовници, вършени с една педантична последователност.

Левски се страхува, че турците ще се възползуват от разкриването на организацията, за да устроят едно поредно клане на по-първите българи, което безспорно ще забави българският прогрес с десетилетия, затова заявява на съда: „Начетените българи, които очакваха напредъка чрез просветата, намираха за опасно и неуместно искането на права с оръжие“. Това е една уловка, която Левски хвърля на властта, защото той по-добре от всички знае, че „начетените“ са главните дейци на комитетското дело. Ако не беше така, ако Левски искаше да разкрие пред съда истинското състояние на нещата, не би заявил веднага, че и той е разбрал, че вървим по погрешен път», т. е. че е съгласен е „начетените“.

От друга страна, Левски посочва пред властите, че селяните, „които са залагали тайните си за сто гроша, които след няколко години ставаха хиляди (бяха на друго мнение). Десетте кола сено, чрез услугата на мухтарите са били записвани от юшурджиите петнадесет, десет овце се записваха от беглекчиите – петнадесет. Тия селяни, в такова тежко положение, когато им се говореше за какъвто и да е бунт, с надежда, че ще се отърват от това зло, идваха накъдето ги теглихме. «Отидете — надсмива се Левски над съда – да изловите целия народ и тогава империята ви ще миряса. Но друго от мен не искайте, нищо няма да получите“.

Има издадени десетки книги за големите процеси в световната история. Хората винаги са се вълнували как се държат тези, които до вчера са вървели пред тях с гордо вдигнати глави, когато попаднат зад решетките, в ръцете на съдии и палачи. Не стават ли те тогава хрисими и жалки, не се ли сещат за своята душа, не умира ли у тях човекът, щом усетят хладния дъх на смъртта.

Каква е психологията на личността, на великата личност пред смъртта, там, където свършва животът и започва нищото? Много книги разказват за предсмъртния подвиг на големите синове на човечеството, но за съжаление нито една за процеса Васил Левски.

През 1873 г. процесът В. Левски остава неизвестен. За него не тръби нито турската, нито световната преса. Няма бляскави интервюта и любопитни снимки, няма дебати или бурни манифестации. Светът не знаеше за голямата драма в софийския конак където един от големите му синове чрез своето мълчание произнасяше присъдата си над разкапаната империя на османлиите.

И това е лесно обяснимо. Левски е действувал в една страна, непозната на света, той е съден от една империя, която вече си отиваше от историята и истинското човечество не се интересуваше от нея.

Но това не означава, че процесът на В. Левски трябва да остане в сянката на другите шумни политически процеси. Има нещо много силно, много голямо в този диалог, което би развълнувало хората, което още веднъж би им показало до какви висоти може да стигне човешкият дух.

Както вече беше показано, Левски не използува процеса, за да разтръби своето име, да търси място в историята. Той вече имаше това място, а и отлично знаеше, че „историята няма да прикачи заслугите другиму“. Неговото усещане за историческа вечност го накара да остане тих и спокоен, смирен пред смъртта в името на България.

Единствената мисъл, която вълнуваше Апостола през тези последни дни, беше да спаси хората, революцията и бъдещето на своя народ. И всичко това с цената на своя живот! И в случая Левски е напълно последователен.

При това трябва да се посочи, че Левски остава верен на себе си в една абсолютно тъжна обстановка. Той е напълно изолиран от света. Не знае нищо какво става навън. Никой не идва, дори не прави опит да се свърже с него, да му каже две думи за утеха, да направи един жест на признателност.
Тези, с които съдиите го събират очи с очи, бивши юначаги, се нахвърлят срещу него, разкриват тайната, за която се бяха клели пред револвера и камата, опитват се да прехвърлят цялата вина върху него, угоднически помагат на съда да докаже, че той е главатарят на бунтовническия комитет, злият демон на империята.

Левски не трепва и пред тази гнусотия, но въпреки това той запазва тяхното достойнство на хора, макар и изпаднали в тежките терзания на недостойното човешко поведение. Той както винаги, през целия си живот остава смел пред страха на другите, горд пред падението на низшите, човек пред тези, които топяха своите човешки качества, величествен пред жалката фигура на Общи и неговите сподвижници.

Но сигурно много мъка, много душевни сили е струвало всичко това на Апостола, за да може пред самите аги, пред турския съд да отрони думите: „Нашите българи желаят свободата, но приемат я, ако им се поднесе в къщите на тепсия“.

Този израз на сурово стаената мъка на Апостола в предсмъртния час е намерила простор в последната среща, която той има с българи — няколко дни преди бесилото.

Според един анонимен документ, на 27 януари 1873 г. в 10.30 часа по турско време, трима души, имената на които са неизвестни, посещават Левски в софийския затвор. Пред тях той със сълзи на очи заявява: „Ах Българийо, Бъларийо! Защо си толкова заспала! Събуди се, събуди се от дълбок сън! Стига вече, пет века близо! Аз сиромахът, уловен от ловчанец-предател, в село Къкрина на хана на края, уловен от 20 души заптиета и няколко души български изроди. С мене си имах двама верни мои другари решителни и тий мене не оставиха. От потираджиите лесно щяхме да се избавим, защото беше късно през нощта. Като ги прегазим и едного ударих, те хвърлиха от 20 пушки нагоре изведнаж на мене. Раних се от едната пушка на лявото ухо. Оттам ни закараха при каймакама в Ловеч и оттам без забава в Търново ни изпратиха при пашата, а той след един час ни върна от Търново за София и ни изпрати дотам с 20 души заптиета. Ах! — помислих аз на умът си, страшно да извикам, като лев на Балкана: «Елате, мои мили братя българи, решителни юнаци! Мене отървете от 20 заптии! По пътя няма никой и аз бях все в надежда.

Събуждайте се, събуждайте! На оръжие ставайте. Сега е време за революция. Турска сила вече пада. На мойто място има друг, но не се е явил още. Никой от вас да не се разпуща, работа вършете, не се плашете! Аз вече отивам, богу дух ще предам.“

Този документ, дори и да е плод на народната фантазия, има огромна историческа стойност, защото безспорно отразява предсмъртните терзания на Апостола, неговото огорчение, че е предаден от българи, съден от българи, в присъствието на българи доносчици, че никой от тези, за които той беше заложил главата си, не е мръднал пръст да го освободи по пътя към бесилото.

И Левски заплаква в предсмъртния си час за робския дух на България, без да разкъса вярата си, че тя, България, неговата родина ще се сроди с революцията и в огъня на бунта ще изпепели своите вековни недостатъци.

Никой не е останал с добро име в историята на своя народ, ако е изрекъл тежки думи срещу него. Малцина са хората, на които историята е давала право да съдят своите народи. И между тези избраници безспорно е и Левски. Никой друг като В. Левски, поне в българската история, няма повече това право да съди онези, които се оказаха недостойни за великите исторически предначертания на неговия гений.

В. Левски респектира турския съд със силата на своята гордост и безстрашие. Турците, които традиционно уважават смелите и големи личности, а мачкат дребните и нещастни хорица, по време на целия процес са обладани от усещането, че се срещат с една необикновено велика историческа личност. И те се отнасят към Левски с голямо уважение.

Нито един път по време на разпитите съдиите не се осмеляват да нагрубят Апостола, да му кажат обидна дума, да се отнесат към него като към рая. Дори тогава, когато той иронизираше безпомощността им, те запазваха благоприличие. По време на цялото следствие както и в дните на процеса Левски не е докоснат с пръст. И това става в една страна, където от векове раите се избиваха без съд и присъда. И като че ли символично Левски се явява пред съда наметнат с войнишки шинел. Сякаш съдиите са искали да подчертаят, че ще съдят един воин, един рицар на духа и делото.

На кого принадлежи В. Левски, тази голяма и светла човешка личност?
Преди всичко на България и българите. Левски се ражда в България, израства под сянката на Балкана, живее от начало докрай сред своя народ, бори се за неговата свобода и бъдеще, умира за неговото щастие. Като никой друг Левски обладава най-добрите качества нa българското племе. В него трепти реформаторският замах на Бориса I, историческата решителност на Симеона Велики, себеотрицанието на богомилите, дръзновението на Ивайло, екзалтацията на Паисия, гордостта на Раковски. Тези качества на най-добрите българи, ковани в нашата продължителна и превратна историческа съдба, у Левски са вдъхновени и облагородени от хуманизма на Ренесанса, светлината на Просвещението и либералното свободомислие на XIX в.

Велик син на България, Левски е гениален творец на нейната най-голяма историческа епоха, на Българското възраждане, на българския XIX в. Без него, без мислите и делата на този неповторим гений, Българското възраждане би било многократно по-бедно по дух, по-ограничено по идеи, по-малко красиво, тъй като щяха да му липсват дръзновението и смелостта, присъщи на всяка голяма и целеустремена епоха.

Но Левски не само идва из дълбините на нашата история, не само украсява Българския ренесанс, той влиза властно и в новото време, за да присъствува реално цял един век след смъртта си в българското историческо битие.

Едва проговорили, едва казали „мама“, децата на нашата земя научават за Левски. Между приказките за горди царе и красиви пепеляшки, за чудни далечни земи, като една легенда в душите на младите българчета изниква образът на синеокия Апостол. Те виждат неговия лик в училищния коридор, с изпънати жили декламират Вазовите стихове, тръпнат, преживяват и се радват на всяка негова постъпка, той попива в душите им, прави ги по-добри и по-човечни.

И когато юношите възмъжават, възмъжава у тяхното съзнание и самият Апостол. Най-добрите от тях го правят свой идеал. Като него те искат да живеят за света и за България, като него те искат да умрат.

По-нататък Левски присъствува вече в обществените борби, в социалните търсения. Всяка българска партия е слагала неговия лик на знамената си. Никой, който се е борил за място в българския живот, в българската политика или е претендирал за българското бъдеще, не е можел да пренебрегне В. Левски. В. Левски живее навсякъде, където живее и страда българщината.

Левски не написа оди за България, той не каза като Раковски, че няма нищо по-свято за човека от отечеството, не се просълзи като Каравелова пред своето „отечество любезно“, не изпя вдъхновените песни на Ботева. Той просто и по човешки изрази синовната си обич към България, като се бори и умря за нейното бъдеще, за да остане в българската история като най-голям и завършен родолюбец.

Но Левски не принадлежи само на България и на българите. Неговите идеи за свободата и революцията, неговите реализации и преди всичко ненадминатата в историята на освободителните борби народна революционна организация, неговите прозрения в бъдещето, където той проектираше един разумен човешки свят, и неговият безсмъртен дух принадлежат на цялото човечество.

С всичко това синеокият момък от Карлово стана един от големите граждани на света, нареди своето име до имената на най-големите мъже, които даде деветнадесетия век.

Из книгата на проф. Николай Генчев: Левски, революцията и бъдещият свят

Източник: epicenter.bg