Имало някога един могъщ цар, който управлявал в далечна страна. Бил неповторим владетел, но имал един проблем: в него сякаш живеели две личности.

Понякога се събуждал възторжен, ликуващ и щастлив.

И тези дни били прекрасни още от сутринта. Градините на двореца изглеждали по-красиви. Слугите ставали като по чудо любезни и усърдни.

На закуска му се струвало, че в царството му се добива най-доброто брашно и се берат най-хубавите плодове.

В такива дни царят намалявал данъците, раздавал богатства, правел добрини и пишел закони за мира и за благото на старите хора, изпълнявал всички молби на поданиците и приятелите си.

Но имало и други дни – черни дни. Сутрин се събуждал и се чудел дали да не поспи още малко. Но когато осъзнавал, че му се иска, било вече твърде късно, защото съвсем се разсънвал.

Колкото и да се мъчел, не можел да разбере защо слугите му са начумерени и дори не го обслужват добре.

Слънцето му пречело повече и от дъжда. Храната била гореща, а кафето — твърде студено. При мисълта, че трябва да приеме някого в кабинета си, го заболявала глава.

В такива дни царят се сещал за задълженията, които е поемал преди, и го обземал страх, като се замислял как ще ги изпълни. Тогава вдигал данъците, конфискувал земи, хвърлял в затвора враговете си.

Със страх от настоящето и бъдещето, с натрапчивата мисъл за грешките, които бил в миналото, той работил против своя народ и думата, която изричал най-често, била „не“.

Съзнавайки трудностите, които му създавали тези промени в настроението, царят свикал всички мъдреци, магьосници и съветници в царството при себе си.

— Господа — рекъл им той. — Всички знаете за промените в настроението ми. Всички сте имали полза от въодушевлението ми и сте патили от гнева ми. Но най-много от всички страдам самият аз, защото всеки ден трябва да руша това, което съм съградил преди, когато съм виждал нещата по друг начин. Вие, господа, трябва да се потрудите заедно и да откриете някакъв лек, било то отвара или заклинание, който ще ми помогне да не бъда толкова безразсъден оптимист, че да не съзнавам поетите рискове, и такъв непростителен песимист, че да потискам и наранявам онези, които обичам.

Мъдреците приели това предизвикателство и посветили няколко седмици само на проблема на раздвоения си цар. Не успели да открият лек за страданието му нито в алхимията, нито във вълшебствата, нито в билките.

Накрая съветниците се явили пред него и признали своя провал.

Същата нощ царят плакал безутешно.

На другата сутрин при него пожелал да се яви някакъв чуждоземец. Това бил странен тъмнокож мъж, облечен в дрипава, някога бяла туника.

— Царю честити — рекъл мъжът, покланяйки се. — Там, където живея, се говори за болката и за мъката ти.

Затова дойдох да ти предложа лек.

И свеждайки глава, подал на царя една кожена кутийка.

Изненадан, но и обнадежден, царят отворил кутийката и погледнал вътре. Там имало само един посребрен пръстен.

— Благодаря — казал царят, въодушевен. — Това вълшебен пръстен ли е?

— Наистина е такъв — отвърнал странникът, — но магическата му сила не действа просто като го носиш на пръста… Всяка сутрин, щом станеш от сън, трябва да четеш надписа върху него и да се сещаш за тези думи винаги, когато го погледнеш.

Царят взел пръстена и прочел на глас:

Знай, че това не е краят.