В навечерието сме на Деня на народните будители. Ден, в който отново ще празнуваме. Ще слушаме гръмки речи. Ще се чувстваме горди…

Но и ден, в който да се замислим. За това будни ли сме днес? Будни ли ще бъдем утре?… Само преди броени часове попаднах на този текст. Текст, който искам да споделя с вас. Защото може би е време да започнем да мислим за празниците си като за нещо повече от празници. Като за време, в което да се обърнем към себе си, да се вгледаме в себе си… И така, ето го и текстът, който искам да споделя с вас…

Приятели мои, спътници мои,

Горко на народ, който е пълен с вярвания и празен откъм вяра…

Горко на народ, който се облича с дреха, неизтъкана от него, яде хляб, непожънат от него, и пие вино, неизцедено от неговата собствена преса…

Горко на народ, който приветства побойника като герой и смята блестящия завоевател за щедър…

Горко на народ, който на сън презира някоя страст, а на яве й робува…

Горко на народ, който издига глас само, когато крачи в погребална процесия, гордее се само с руините си и се съпротивява само когато вратът му е поставен между меча и дръвника…

Горко на народ, чиито държавници са лисици, философите му са фокусници, а изкуството му е изкуство на кърпежа и подражанието…

Горко на народ, който посреща своя нов водач с фанфари, а го изпраща с пищялки, само за да посрещне друг отново с фанфари…

Горко на народ, чиито мъдреци са онемели с годините, а силните му мъже са още в люлката…

Горко на народ, разделен на части, всяка от които си въобразява, че е народ…

Aвтор: Джубран Халил Джубран, „Странникът“