На 29 май 1989 година Тодор Живков прави ход, за който ще съжалява… на 10 ноември същата година. Когато най-верните му другари ще го предадат и ще го свалят от власт.
„Режисьорите“ на антибългарската кампания подеха въпроса за изселването като разтръбиха, че Турция е готова да приеме всички български мюсюлмани, които искат да се изселят. По този повод искам от името на българските мюсюлмани и от свое име, в качеството си на председател на Държавния съвет да се обърна най-настойчиво към съответните турски власти – Отворете границата за всички български мюсюлмани, които желаят да отидат в Турция временно, или желаят да живеят там. Времето за заигравки премина – Турция би следвало да отвори границите си за света, съгласно международните норми и договорености, така както го направи Народна република България“, чете от екрана на държавната телевизия в 20.00 часа преди 28 години председателят на Държавния съвет на НРБ и генерален секретар на ЦК на БКП Тодор Живков.
От този момент нататък България няма да е същата. България попада в световните новини. Кърджали и кърджалийци също.
„ Българският народ няма да падне на колене. Дълбоко се заблуждават онези среди, които лелеят надеждата, че ще могат да върнат колелото на историята назад, към времената на Османската империя“, гласят финалните думи на Тодор Живков.
Нери Терзиева, известен журналист и бивш шеф на пресцентъра на президента Петър Стоянов:
„29 май. Довечера в осем Тодор Живков ще каже, че можем да си ходим – границата от българска страна е отворена. Утре в осем заранта ще съм игла в купа сено на площада в Асеновград. Ще търся роднините си, за да им кажа да не тръгват. Няма да намеря никого. Ще съм стегната в човешкото менгеме часове до мръкване и ще плача от безсилие. Надвечер ще кажат, че спестените в ДСК пари са свършили и хората ще се разотидат. Когато се дотътря през хилядите тела до улица „Родолюбие“ (!) в моята махала, москвичите ще са потеглили на юг – с по един денк багаж, без пари. Ключовете от ослепелите къщи ще са оставени у баба Златка, българката-приятел завинаги. Всички ще са си прибрали по шепичка глинена пръст от родния Баделем – за спомен вечен.
После отличниците на режима ще вземат къщите на цената на спанака. После… Боли и свършвам.
Ще минат – до днес – 28 години. И никой няма да е наказан“.
Речта на Живков от 29 май вдигна бариерата на българската граница към южната ни съседка и слага началото на „Голямата екскурзия“.
Няколко седмици по-рано властта в София подготвя сценария за етническото прочистване със законодателни хватки, пишат колегите от „Фактор БГ“. На 10 май Народното събрание приема облекчения за пътуванията в чужбина. Така за пръв път след 1945 г. гражданите получават правото на постоянен задграничен паспорт. Законът за така наречените червени паспорти трябва реално да влезне в сила от 1 септември, но бунтовете и откритите протести сред турската общност в Джебел, Кърджалйско, Колиново, Шуменско и Езерче, Разградско налагат да бъде приложен активно още в началото на юни. Формално комунистическата власт обяснява задграничните паспорти като изискване на Хелзинкските договорености в годините на перестройката. Неофициално обаче членове на Живковата номенклатура признават, че промените са направени целенасочено, за да се проведе тайният проект „Голямата екскурзия“. В подкрепа на това е и секретна реч на Живков, произнесена на 7 юни пред актива на Централния комитет и Политбюро на БКП. Диктаторът, по който днес въздиша част от демократична България, казва:“Бунтовете в страната спряха след това изложение (от 29 май). Ние сме на прага на голяма психоза за изселване. Как трябва да оценим тази психоза? Такава психоза на нас ни е необходима, тя е добре дошла.
Аз ще кажа нещо, което пазим в тайна. Ако не изведем 200-300 хиляди души от това население, след 15 години България няма да я има. Тя ще бъде като Кипър или нещо подобно.“
Преди да стартира „Голямата екскурзия“, в периода между 9 и 26 май ДС енергично успява да екстрадира от България бунтарите, които създават напрежение и сеят недоверие срещу режима.
Емоционално Турция захапва пуснатата от София стръв и на 3 юни широко отваря границата на Капъ куле, без да очакват огромния керван от хора. Години по-късно, в излязлата през 2004 г. „Политическа история на Турция“изследователите край Босфора ще признаят:“През 1989 г. държавното ръководство на Република Турция допусна една от най-големите си грешки като се хвана на блъфа на Тодор Живков“. Периодът и до днес се сочи като пълен провал и за турските тайни служби, които нямали и хабер какво кроят съседите им и какъв проблем ще им натресат.
Телевизионната изява на Живков, поражда масова психозата в смесените райони.
Километрични опашки се извиват пред пощенските станции за купуване на документи за задгранични паспорти. Такава е картината и пред управленията на народната милиция – хиляди искат да се сдобият с червени паспорти. Преименуваните турци напускат нивите, зарязват реколтата, селските цехове запустяват. Секретариатът на ЦК на БКП изпраща специална инструкция до всички окръжни комитети на партията и кметовете за провеждане на изселването. На 3 юни призори първите недоволни от комунистическата власт преминават на турска територия. Пътната артерия от Севeрна и Източна България към Свиленград е блокирана от чакащи колони с автомобили, рейсове, каруци и пешаци. Властта създава пропусквателни пунктове, които дирижират изнасянето от страната. В редиците на заминаващите неочаквано се оказват и стотици партийни секретари, кметове и номенклатурчици на БКП от турски произход. Дни преди майските събития те са рупора на възродителния процес, кълнат се в българския си родов корен и градят партийна кариера.
„Голямата екскурзия“ отприщва и вълна от изнудване и спекула. И докато турците събират бохчи и опразват имоти, някои българи правят първите пачки от трагедията“, разкрива „Фактор БГ“.
Цените на старите лади и москвичи скачат рекордно до 40-50 хил лв, след като чисто нови в държавната „Мототехника“ струват между 6 – 10 хил. лв. Един курс с такси на черно до Капъ куле се плаща по 1000 лв. Всички стоки, от храни до битови вещи, техника и лекарствата, изчезват от магазините и складовете. Продават се на заминаващите на спекулативно високи цени. Къщите и имотите на изселниците се изкупуват само от общините на държавни цени, а после властта решава на кого да ги препродаде. Месеци по-късно става ясно че служители на МВР, партийните комитети на БКП, кметове и комунистическа номенклатура, магистрати са яко забъркани в получаване на рушвети за вадене на паспорти, уреждане под тезгяха на дефицитни стоки, търговия със стари коли. Някои от тях се оказват и с по няколко апартамента и ниви, взети на безценица. Със заповеди на окръжните комитети на БКП принудително хиляди българи от администрацията са пратени на бригади по нивите да прибират изоставената селскостопанска реколтата. По-късно властта пуска в действие схемата –обираш си тютюна, получаваш паспорт за Турция. В смесените райони отряди на баретите пазят реда и спокойствието и вардят турците докато нижат тютюна. На масови събрания и срещи активистите на режима насаждат омраза към заминаващите и посяват корените на избухналия месеци по-късно, през първите дни на демокрацията площаден национализъм.
На 1 август 1989 г. в парламента за пръв път е внесена протестна декларация от Клуба за подкрепа на гласността и преустройството.
Дисидентите се обявяват срещу прогонването на българските турци. На 2 и 3 август кореспондентът на „Правда“ в София Леонид Жмирьов обикаля кърджалийския край и разговаря с хората. Разтърсващите му репортажи карат Държавна сигурност да изпадне в абсурдната ситуация и да арестува от реповете дори тиражите на съветската „Правда“. Паника и суматоха настъпва и на турска територия. Край Одрин, Бурса и Истанбул са създадени палаткови лагери за идващите от България, има опасност от избухване на болести и зарази. Турция не е готова да поеме голямата изселническа вълна. На границата се възцарява хаос. На 21 август Анкара едностранно пуска бариерата на Капъ куле и спира изселването. По неофициална статистика в критичния промеждутък от 3 юни до 21 август 1989 г., около 360 000 етнически турци успяват да напуснат родината си. До падането на режима на Тодор Живков, на 10 ноември 1989 г. около 40 хиляди се завръщат в България, преди да е изтекъл срокът на издадените им тримесечни визи.
Източник: 24rodopi.com
