Родителите ми се разведоха, когато навърших шест години. Въпреки че баща ми пиеше прекалено, той не беше лош човек. Обичах го силно. Това беше единственият човек в детството ми, който ме изслушваше.
С майка ми никога не сме се разбирали, заради вечните ѝ крясъци и истерии. Биеше ме зверски сякаш съм животно. Бях на 11 години, когато ме удари толкова силно в главата, че получих мозъчно сътресение. Продължи да ме бие и когато пораснах.
Маратонките ми били мръсни, не съм измила чиниите, косата ми била рошава – за всичко получавах юмруци в гърба. Мама не можеше да говори нормално. Пищеше, крещеше цинизми, казваше, че иска да ме убие. Толкова съм била луда и опасна, че трябвало да ме затворят в лудница. Понякога, за да не ме бие, падах на колене, прикривах лицето си с ръце и я умолявах да не ме удря. Тя или крещеше, или мълчеше.
Когато майка ми се омъжи за пастрока ми, реших, реших, че най-накрая ще се успокои и ще спре да ме бие. Дълбоко грешах, защото сега освен майчиния тормоз, трябваше да търпя и този от съпруга ѝ. А той ме малтретираше така, че се молих да умра!
Изминаха години, записах се да уча в колеж, а лятото започнах работа на морето като барманка. Бях си изградила имидж сред колегите, но майка ми успя да го съсипе за броени минути. Веднъж дойде в заведението, в което работих и започна да ме ругае пред клиентите и колегите.
Разплакана изтичах в стаята си и се качих на перваза на прозореца. Стоях там, гледах пространството пред себе си и се убеждавах, че само един скок ще сложи край на мъките ми….
От този терор ме спаси бъдещият ми съпруг. Днес съм щастливо омъжена и имам дете. Разбира се, майка ми отново се опита да ме тормози, но не й позволих да ми крещи пред мъжа ми и детето. Това вече беше моят дом и можех да я изгоня, когато поискам.
Тогава тя започна да ме тормози по телефона. Имах чувството, че една от нас ще свърши в затвора. Наистина, майка ми беше малтретирана от съпруга си, но аз каква вина имам? Биел я, изнасилвал… С нищо не мога да ѝ помогна – тя сама направи своя избор.
Потърсих помощ от психолози. С тяхна помощ се чувствам по-добре, но никога не успях да им кажа какво точно искам от живота! Психолозите са много различни, не исках да ме обвинят в неблагодарност към майка ми. Всъщност, докато се борех с нея, самата аз станах истински психолог.
Знаете ли какво е усещането да се събудиш сутрин и да не се страхуваш от стъпките, които чуваш? Понякога се затварям в стаята си и крещя с цял глас: „Мамо, моля те, остави ме да живея!“
Сега имам добра работа. Заплатата е малка, но съм доволна. Колегите ми са чудесни и се отнасят с уважение към мен. Имам и приятелка, с която мога да споделя всичко. Вече не стоя сама в тъмнината, не се крия от всички. Оцелях, макар и наполовина…
Диана / Лична Драма
