Същите емисии от парникови газове, които предизвикват промяната в климата на нашата планета, карат и океанското дъно да се разлага. Ново изследване е открило, че то се „разтопява“ много по-бързо на определени места.
Океанът е своеобразна въглеродна мивка – той абсорбира въглеродът от атмосферата. Въглеродът обаче повишава киселинността на водата. В дълбините на океана, където налягането е високо, тази киселинна морска вода реагира с калциевия карбонат, който е там благодарение на раковините на мъртвите същества. Това неутрализира въглерода и образува бикарбонат.
През хилядолетията тази реакция е представлявала удобен начин за съхранение на въглерода. Тя не е разстройвала твърде много химията на водата. Колкото повече изкопаеми горива горят хората обаче, толкова по-голямо количество въглерод се озовава в океана.
Въглеродните емисии разлагат океанското дъно. Най-потърпевш е Северният атлантически океан, който виждаме и на тази снимка. Нещо повече – според NASA около 48% от излишния въглерод, който хората са изхвърлили в атмосферата, се е озовал в океаните. Това означава, че киселинността на тези водни басейни се е увеличила и съответно – разтварянето на калциевия карбонат на океанското дъно се е ускорило.
За да разберат колко бързо унищожаваме и тази част от своята планета, изследователи от Принстънския университет, ръководени от Робърт Кей, проучват степента на разлагане в различни части на света. Те използват данните за водните течения, измерванията на калциевия карбонат в утайките по дъното, температурата и солеността на океаните и т.н. Впоследствие сравняват степента на разлагане с тази, която е била преди настъпването на Индустриалната революция.
Добрите новини са, че при по-голямата част от океаните не се забелязва драматична разлика. Съществуват няколко ключови места обаче, където въглеродните емисии определено се отразяват на дъното. Едно от тях е Северният атлантически океан, в който антропогенния въглерод е отговорен за разлагането на около 40-100 процента от калциевия карбонат.
Степента на разлагане в Индийския океан и Южният Атлантик е малко по-ниска, но все пак – налична.
Западната част на Северния Атлантик обаче е мястото, където океанският пласт без калциев карбонат се е надигнал с цели 300 метра. Тази дълбочина, наречена дълбочина на калцитова компенсация, се случва, когато потокът от калциев карбонат от мъртвите животни се неутрализира от киселинността на океана. Под тази линия вече не наблюдаваме натрупване на калциев карбонат.
Покачването на тази дълбочина показва, че днес в океаните има много повече въглерод. Реакциите на разлагане се случват по-бързо и на по-плитки места. През хилядолетията тази „линия“ се е движила нагоре и надолу постоянно заради естествените вариации на състава на земната атмосфера.
Учените все още не знаят как тази промяна в дълбините на океана ще се отрази на живота на местните същества. След време обаче геолозите със сигурност ще видят ефекта от климатичните промени в скалите, образували се от днешното океанско дъно. Някои изследователи вече нарекоха периода, в който живеем, антропоцен – епохата, в която човекът доминира изцяло околната среда.
