Много пъти ми се е искало да споделя своето страдание, но все ми се струваше, че има по-големи драми от моята. Този път обаче реших да излея душата си.

Преди 30 години се омъжих за Павел не по любов, а защото родителите ми настояваха и аз ги послушах.

Свикнах с това, че не ме обича, но има много други неща, които ми тежат.

На младини Павел разправяше наляво и надясно, че съм била кръгла нула не само в кухнята, ами и в леглото.

Обиждаше ме как ли не и веднъж не чух от него мила дума.

Търпях заради децата и се страхувах какво ще кажат хората, ако се разведа.

В крайна сметка и до днес сме под един покрив, но истината е, че от години живеем разделени, а домът ни прилича на бойно поле.

Когато синовете ни пораснаха и се отделиха, съпругът ми направи пристройка, в която се влиза откъм кухнята.

И си заживя там. Добре го измисли, поне да не разбират хората, че дори не спим заедно.

Чувала съм да казват, че ни завиждат на хубавото семейство.

А той не ме е търсил като жена, откакто се родиха момчетата. Кухнята ни е обща, но храната в хладилника ни е разделена.

Своята си я слага в кутии, на които си е написал инициалите.

Не съм виждала по-голям егоист от него. Сякаш за да ме дразни, си купува скъпи шунки и салами, а аз ям боб и леща. Своите тенджери слагам на долните рафтове.

Позволено ми е да се храня в кухнята само ако Павел не е там, обикновено вечер, защото той работи като нощен пазач.

Сутрин и на обяд не трябва да се мяркам там, защото е неговото царство. Отрупва си масата с мезета и вкусотии, налива си ракия и си седи сам като пукал. Тогава си взимам хляб и сирене и преглъщам сухите залъци в спалнята.

Понякога се случва да пазаруваме заедно, но делим до стотинка – всеки плаща, каквото си е купил.

Както си делим и сметките за тока, водата и телефона. За пред съседите и децата, които рядко ни посещават, сме двойка.

Напрежението у дома нараства най-много, когато е в почивка. Скандалите избухват един след друг, а Павел ме ругае за щяло и нещяло.

Нарича ме крава, свиня, простачка… Вече и аз не му отстъпвам, но се страхувам някой ден да не ми вдигне ръка.

Като се навика, сяда пред телевизора или започва да играе шах сам със себе си. Мълчи и сумти, сякаш му преча да диша.

В такъв момент ми идва да хвана някоя ваза и да я разбия в главата му, ама не ми се влиза в затвора заради един темерут. Моля се само синовете ми да са по-щастливи от мен.

Л.

Източник: Prekrasna.bg