През май 2017 година “168 часа” интервюира актьора Иван Ласкин, който тогава се изявяваше активно на малкия екран в предаването “Аз обичам България”.
Впоследствие обаче текстът не бе публикуван във вестника заради неразрешим спор между актьора и редакцията. Сега го отпечатваме в пълен обем и със заглавие, различно от това на Иван Ласкин и от предложеното тогава от екипа на вестника.
– В духа на твоите последни тв изяви започвам със следния въпрос: Кой български актьор играе главната роля в известния български детски сериал “Васко да Гама от село Рупча” на Братя Мормареви?
– Георги Марков (Фори) и Илия Лингорски (Женя) са главните актьори. Аз съм само за подплънка.
– Защо обичаш България?
– Заради красотата и страданието й, историята й и магнетизма. България е велика страна. Тя ще пребъде!
– Какво най-много мразиш в България?
– Корупцията и все повече и повече властващата простотия!
– Някога мислил ли си за живот зад граница?
– Правя го 2-3 месеца годишно. Когато преди няколко години казах, че ще емигрирам, имах предвид държавата, а не страната. Тази страна е една от най-красивите в Европа. Когато пътуваш из България, пейзажът се мени на всеки 40-50 км. Сякаш скачаш от красота на красота. Като че ли обаче милата ми Родина все не случва на управници. Затова така казах. Сега просто си деля времето и присъствието тук и в чужбина и се чувствам отлично.
– Ти се обясни искрено в любов на твоята половинка Александра Сърчаджиева на нейния рожден ден. Как отпразнувахте повода?
– Карахме се цял ден. Накрая аз я ударих с тефлонен тиган по главата, а тя ме напръска с евтин дезодорант. На рождените ни дни винаги е така. Накрая всички знаят как любовно приключват семейните кавги. А и аз просто много я обичам. Тя мен повече.
– С какво те плени Александра?
– Е, то се вижда с какво. Тя е съвършена.
– Двамата ще се радвате ли, ако дъщеря ви София също стане актриса?
– Банално е да го кажа, но както тя реши. Аз не бих се радвал. За майка й не знам. Актьор не значи “аз участвам в сериал и после в девета глуха”. Актьор означава труд, последователност и талант. Най-вече труд. Дъщеря ми притежава всичко това, но още отсега мисли да си вложи качествата в медицината. Може би за да лекува актьори.
– Кои са най-ценните уроци, които искаш да й предадеш като баща?
– Честност и отговорност. Хигиена на чувствата и на намеренията. Обич към страната си и смислен живот. Преданост към близките и обучение за достоен живот! Тя трябва да стане изключителната картина, която са изрисували майка й и баща й. Защото четките и боите са в ръцете на нейните родители. От нас зависи.
– На какво те научи и те учи тя от своето раждане досега?
– Тя е толкова мила, а аз съм толкова груб бордюр. Тя ме прави по-внимателен и нежен. Когато сутрин ме целуне за “добро утро”, се чувствам като в гора, пълна с пойни птици. Блажено е.
– Имаш и по-голяма дъщеря. Чувстваш ли се „обречен“ да си заобиколен от прекрасни жени? Не би ли искал и един син?
– Каквото Бог даде, но по принцип си искам момичетата. Израснал съм сред пишки: имам трима братя все пак. Пълни идиоти като мен. Момиченцето е едновременно слънце и луна. Без момиче няма живот. Справка: Господ и Библията.
– У София има ли нещо от нейната баба Пепа Николова?
– Всичко. От лице до походка, маниери и смях! Тропане с крак, чар, грижа, старание, много любов, прилежност… абе Пепа, Александра и София са едно и също!
– Какъв човек бе Николова за теб?
– Велика е. Най-вече като майка! Това е!
– Често споделяш мъката си от липсата на твоя близък приятел Чочо Попйорданов. Кой е най-скъпият ти спомен с него?
– Не искам да говоря за това. Каквото имам да му кажа, ще му го кажа на 11 юни (бел.ред. – рожденият ден на Попйорданов).
– Кога и как двамата се срещнахте за първи път?
– Ние с него сме се срещали още преди да се родим. Петър е велик човек. Той гори от любов.
– За коя среща в твоя живот си най-благодарен?
– Великият режисьор Димитър Петров!
– Кои са най-близките ти приятели в момента и по какво си приличат?
– Два гълъба, които ми кацат редовно на терасата, кучето Стефан, което аз храня тайно, един гущер, който живее под връх Безбог, Александра и още 4-5 човека. Приличат си по това, че всички те ме обичат безкрайно.
– Театърът – какво е днес за теб? Обичаш ли го още?
– Не знам какво означава думата театър. Едни казват “театър на военните действия”, други (негативно) – “този ни разиграва театър”. Трети, подигравателно в кръчма – “еее, голем артист е тоя” и т.н. За мен театър е аз да стоя седнал на стрелата на 70 метров кран, а в кабинката кранистката да играе моноспектакъл, написан от Луна и Азис. Е, кажи ми сега, не съм ли арт? Театърът в България е 80% качамак от плагиатства. Гледат нещо на някой фестивал или в YouTube и веднага copy-paste на сцената. Останалите 20% не мога да ги открия.
– Разкажи за първата си романтична среща с театъра и за трепета, когато се качи на сцената за своя дебют.
– Сцената на театър “Сълза и смях”, 1985 г. Беше страхотно в театралната студия на Бончо Урумов!
– Как би описал връзката си със сценичното изкуство през годините? Имаше ли взаимност или едната страна даваше повече, докато другата вземаше с охота?
– Когато играя, имам чувството, че не стъпвам по земята. Тъмнината изчезва и се появява топлина и радост. Това е.
– С какво те привлече ловът, на който си страстен почитател?
– Аз не стрелям на лов отдавна. Просто ходя в планината и после се напивам с вино с прекрасни приятели. За мен ловът е друг свят. Като че ли чувствата ми влизат в някаква прекрасна мафия и аз се чувствам страхотно там. Освен това и се грижа за дивеча, като отделям средства за засяването на грахови и овесени ниви. Носим каменна сол по чукарите заради животните, за разлика от някакви зелени, бембени и всекви там активисто-каици, които не могат да различат бук от габър и дъб от леска.
– От какво се страхуваш?
– От бъдещето на България, от мигранти, от варицела и от това да върнат Люба Кулезич в ефир.
