Стоях до прозореца и наблюдавах падащите снежинки. Зад мен се чуваха тихите стъпки на мама, която старателно приготвяше вечерята. Правеше го с толкова много обич и желание .
Изминаха дълги години, откакто за първи път празнувах Коледа в къщата на моите осиновители, който отвориха сърцата си за мен и ми спасиха живота. Спомените неумолимо ме върнаха назад, когато една нощ боса избягах от къщата на бившите си приемни родители.
Не помня биологичната си майка. Знам, че ме е изоставила в родилния дом, веднага след като ме е родила. Израснах в сиропиталище, сред други деца, чиито съдба беше сходна на моята. В дома ми харесваше, учителите бяха мили, особено г-жа Таня. Години наред ме канеше да празнувам Коледа с нейното семейство, а веднъж дъщеря й ми подари малка фигура на балерина, която до ден днешен пазя като много скъп подарък.
Един ден директорът ми каза да си приготвям багажа, защото има хора, които искат да ме осиновят. Спомням си първата среща с приемните ми родители: те ми се усмихваха, но това бяха страшни и фалшиви усмивки. Когато ме заведоха в дома си, в дневната видях много красиви кукли, но осиновителката ми каза, че не са за мен и не трябва да ги докосвам.
След това ми показаха малка стая без прозорци, обзаведена с едно легло, маса и стол. Въпреки скромната обстановка, бях щастлива, че вече имам собствено местенце. Дълбоко в себе си вярвах, че съм открила своето семейство, но за моя изненада, те не се държаха като любящи родители. Рядко ми позволяваха да излизам от стаята си, а понякога си лягах гладна, тъй като забравяха да ми дадат вечеря.
С времето започнаха да ме наказват за най-малката грешка. Удряха ме през лицето, влачиха ме за косата и ме наричаха с грозни имена. Един ден, когато си потърсих фигурата на балерина, която дъщерята на г-жа Таня ми подари, открих, че е изчезнала.
Събрах цялата си смелост и попитах осиновителката ми къде е скъпият ми подарък. Не знам защо скромният ми въпрос я ядоса толкова много, но тя започна да ме бие зверски, крещейки, че съм неблагодарница. Нямаше местенце по тялото ми, което да не е насинено и да не ме боли ужасно. Вечерта, щом двамата заспаха, отворих прозореца и скочих през него.
Плачейки, дълго тичах боса през снега, докато стигна до сиропиталището. Беше късно през нощта, затова всички спяха. Уморена и премръзнала, се свих до вратата, а рано на другата сутрин непознат човек ме открил полуумряла и веднага ме откарал в болницата. Лекарите успяха да спасят живота ми, но впоследствие се наложи да ампутират пръстите на краката ми.
Мъжът, който ме открил, се казва Андрей и след като ме изписаха от болницата, със съпругата си ме осиновиха. Винаги ще им бъда благодарна за това, че ме приеха и отгледаха като тяхна родна дъщеря.
Когато се разбра как съм била малтретирана, полицията арестува бившите ми осиновители, а по-късно бяха осъдени за физическо, психическо и емоционално насилие. Изминаха дълги години.
Макар и без няколко пръста, аз успях да завърша медицина и днес работя като детски лекар. Грижа се с любов за децата, защото знам, че някои от тях са лишени от детство.
Източник: lichna-drama.com
