Онзи ден останах без Facebook. И доста изненадващо за мен осъзнах, че всъщност степента ми на пристрастяване към социалната мрежа е доста по-висока, отколкото си мислех.

Винаги съм презирал Фейсбоклук. Считам, че минусите на мрежата стават прекалено много.

И най-вече е облъчаването – дори да си подбирал за приятели само хора, които наистина са ти приятели в истинския живот (и извън Facebook има живот, ей – още има), на стената ти пак ще се появяват куп глупости, просто защото едва ли всеки от твоите приятели поддържа желязна хигиена на своите приятели и/или страници, които харесва. Алгоритъмът на Facebook е така разработен, че се търси геометрична позиция. И когато тъпотиите се умножават геометрично, става страшно.

Независимо, че това го разбирам, че съм се интересувал много от проблематиката и че съм осмивал жестоко тези, които само гледат с изцъклен поглед в телефона/таблета и скролират сякаш търкат билетче от поредната лотария, когато останах без профил осъзнах нещо ужасно – Фейсбоклук нивото ми липсваше.

Липсваше ми, че не мога да се логна и ей така, да поогледам за коя поредна тъпотия се дърлят познатите ми в мрежата. Липсваше ми да видя кaк някой се пеняви, че е много страшно какво е казал Путин за славянската азбука, сякаш от това му зависи живота. Липсваше ми някой да обяснява как леличката от гишето пак гледала намусено, вместо да се зарадва как точно АЗ съм дошъл при нея да ми оправи някакви документи.

Липсваше ми да прочета как привърженици и противници на Бойко Борисов се хулят едни други с до болка познати референи – от гадни комунисти до тъпи мутрагени. Липсваше ми да черпя мъдрост от теми като „кърменето“ – попива май е по-точна дума в случая, особено ако мъдростта твърде много се разлее.

Липсваше ми поредният уонаби да ме убеждава как ТОЙ знае всичко и НЕГОВИЯТ път е единственият.

Въобще повторението е майка на знанието, баща на затъпяването и мутреса на изтрещаването. Направо ми притреперваше под лъжичката и само мислех как НЕ МОГА да се логна във виртуалния боклук, където да си ровя, ровя, ровя. Ръцете ми се разтрепериха, ей.

Хубавата новина е, че ми мина само за половин ден. Лошата е, че реших да проверя дали Facebook случайно не е откликнал на молбата ми да ми възстанови достъпа до профила. Откликнаха, гадовете. А аз, като същи наркоман, се възползвах и сега пак държа виртуално-реалната спринцовка, готов да я пълня с най-различни неща и да си ги инжектирам в мозъка. Само дано ми останат поне две мозъчни клетки накрая. Не за друго, ами не искам в главата ми да е самотно – както ще е, ако остане само една.