С Таня се познаваме още от ученическата скамейка. Като повечето момчета, така и аз бях калпазанин: дърпах я за плитката, пръсках я с вода, а тя ме наричаше недорасъл идиот.

Години по-късно съдбата отново ни срещна и тогава повярвах, че няма по-красива и неповторима жена от нея. Две години след като завършихме университета, с Таня се оженихме, а само след месец тя забременя. Новината, че ще ставам баща, ме направи безгранично щастлив.

Девет месеца изпълнявах всички капризи на бременната си съпруга. Купувах й подаръци, водех я на екскурзии, стараех се да отгатна всяко нейно желание, преди тя да го е казала на глас.

Но, уви – животът не е приказен филм. Когато Таня роди, лекарите казаха, че синът ни е болен от синдрома на Даун. И двамата бяхе шокирани. Жена ми не спираше да плаче по цял ден, а аз се криех в банята, за да не вижда отчаянието в очите ми. Но все пак сме отговорни хора и решихме, че ще образоваме правилно детето. Ще му дадем всичко, което можем.

Изминаха три години. В един момент усетих, че съм страшно уморен от болестта на сина ми и от вечните напрегнати отношения с жена ми. Понякога не се прибирах вечер, просто не исках да ги виждам…

И миналата година се влюбих в моя колежка. Сиана не беше особено привлекателна, нито пък блестеше с някакви други качества, но за мен бе като глътка чист въздух: с нея говорех за прости неща, обсъждах сложни, а понякога и философски теми. Никакви разговори за болести и лекари.

Сякаш започнах отново да дишам. След няколко месеца тайни срещи, реших да напусна семейството си. Таня не преживя лесно новината, че искам да се разведем заради друга жена. Крещеше, плачеше и ме обвиняваше, че я зарязвам сама с болно дете на ръце.

Но сълзите й не ме трогнаха. Исках да живея пълноценен живот с любимата жена, без да нося на гърба си непосилен товар. Със скандали и главоболия Таня ми даде развод. Вече бях свободен. Срам ме е да го кажа, но все по-рядко посещавах сина си и все по-малко се интересувах от съдбата му. Имаше месеци, в които не плащах издръжка, защото пръсках цялата си заплата по кръчми и алкохол.

Но в този живот всичко се заплаща. Една вечер на връщане от нощния клуб, буквално на 300 метра от дома ми, катастрофирах с колата. Последствията бяха ужасни: след дълго лечение Сиана успя да се възстанови напълно, но аз останах завинаги прикован към инвалидната количка.

Знам, че Бог ме наказва затова, че изоставих жена си и болния си син. Когато любовницата ми разбра, че никога няма да проходя, ме напусна с думите, че е много млада, за да се грижи за инвалид. Вече не мога да работя и преживявам с трохите, които ми отпуска държавата.

Понякога Таня идва да ме навести, готви и почиства къщата. Не мога да повярвам, че напуснах жена като нея, но знам, че няма как да си я върна.

Източник: lichna-drama.com