Откъс от дневника на Мария:

Срещнах един мъж и се влюбих в него.Позволих си да се влюбя поради една много проста причина: не очаквам нищо.

Знам, че след три месеца ще съм далеч оттук и той ще е само спомен, но не можех да издържам повече да живея без любов; бях стигнала до ръба.

В момента пиша една история за Ралф Харт — така се казва той.

Не съм сигурна дали ще се появи отново в бара, където работя, но за пръв път в моя живот това ми е съвсем безразлично.

Достатъчно ми е, че го обичам, че съм с него в мислите си и украсявам този толкова красив град с неговите стъпки, думи, нежност.

Когато напусна тази страна, тя ще има лице, име, ще бъде спомен за една камина.

Всичко останало, което преживях тук, всички трудни моменти, през които преминах, ще бъдат нищо в сравнение с този спомен.

Много бих искала да направя за него това, което той направи за мен.

Дълго размишлявах и открих, че не съм влязла в онова кафене случайно; най-важните срещи са били уговорени от душите преди още телата да са се видели.

Обикновено такива срещи стават, когато сме на ръба, когато искаме да умрем и да се възродим духовно.

Срещите ни очакват — в повечето случаи обаче ние ги избягваме.

Но ако сме много отчаяни, ако нямаме нищо повече за губене или пък сме въодушевени от живота, тогава неизвестното се проявява и нашият свят поема по друг път.

Всички умеят да обичат, тъй като са се родили с тази дарба.

Някои умеят да се възползват по рождение от нея, но на повечето им се налага да се научат отново, да си спомнят как се обича и всички — без изключение — трябва да изгорят на кладата на отминалите си чувства, да изживеят отново някои радости и болки, падения и възходи, докато съзрат водещата нишка, криеща се зад всяка нова среща; да, съществува една нишка.

И тогава телата се научават да говорят на езика на душата.