Разговор на Христина Христова с Калоян Методиев за Мемория

Фотографии: Цеца Христова

– На 8 май 1875 г. в дописка във в-к „Знаме“, Христо Ботев казва: „Така 11 май (24 май по нов стил) стана празник народен, празник, който ни напомняше нашето преминало и настояще, и празник, който трябва да ни въодушевлява с идеята за пълно духовно и политическо освобождение.“ Започнах с този цитат на революционера Ботев не само защото след броени дни се навършват 140 години от героичната му смърт, но и заради това, че според него духовното и политическото освобождение са единен процес. Тоест, за Ботев днешният празник не е само на буквите и писмеността, а и на волята за политическа свобода. В тази връзка искам да те попитам – свободни ли сме днес духовно и политически?

– По-скоро не. Свободата винаги е била, е и ще бъде застрашена. Така е още от времето на пещерния човек. Винаги някой иска да вземе територията ти, ресурсите ти, да те управлява, да те подчини. Така е устроен светът и ние сме длъжни да го приемем като обективен факт. Не искам да залитаме в крайности, както правят днешните либерали, които фанатично извеждат свободата като абсолютна ценност, но не бива и да подценяваме проблема. Либералите изградиха едно общество, в което свободата е доминанта, но се оказва, че това е една измама. И в духовен, и в политически смисъл. Ако някой малко се отклони от правилното поведение и мислене, следва тежко стигматизиране, бичуване и накрая и наказания от колодата с нови инструменти – език на омразата, нетолерантност, дискриминация… Претендентите за носители на свободата днес са най-големите й душмани. Новите потисници са много по-опасни от останалите, защото са перфидни до болка. Бунтът, който се наблюдава в цяла Европа, е свързан именно с битка за реалната свобода. Подчертавам – реалната, а не либералната свобода. Мислиш ли, че случайно партия номер 1 в Австрия се нарича „Партия на свободата“?

– През Възраждането сме имали своите духовни водачи. А днес народът ни е изцяло изоставен от своя елит, няма кой да откликва на неговата енергия и да я организира, да я  насочва градивно. Има ли сред нас нови, силни и обединяващи личности, способни да изнесат един обществен процес за по-добро бъдеще?

– Има, но още не са излезли на политическия терен. Ако кажа, че нямаме такива личности, значи сме свършили като държава и общество. А още ни има. Ние сме най-старата национална държава в Европа – без нас не може да го има Старият континент. Символично. Няма как да не кажа, че имаме тежък проблем с политическия елит. Не е подготвен, не е отдаден, не стои добре, съмнително е за кого и за какво работи. В този смисъл създаването, формирането на нов управленски, духовен и интелектуален елит е на дневен ред. Това е първостепенна задача пред обществото.

– Но защо например на унгарците им се получава, а на нас – не? Като цяло в Европа се чувства осезаем дефицит на открояващи се лидери като Виктор Орбан. Или греша?

– Не грешиш, а само избързваш. Това е тенденция в цяла Източна Европа. Национал-консерватизмът вече е политическата доминанта. Независимо от името на лидерите в отделните източноевропейски страни, там се води люта битка за суверенитета. Наричат ги непокорните общества. Независимо от политическите идеи и конфигурации, на повечето места там има съвпадение между елит и обществени настроения. Мигрантската криза беше просто повод да се откроят разликите между изтока и запада в Европейския съюз. Видя се, че може да сме едно като геополитическо пространство, някакъв икономически модел, но сме различни като мислене. На Запад има тежка лидерска и ценностна криза. В този смисъл България е в уникална ситуация –  исторически, традиционно, културно да принадлежи към източноевропейската група, докато елитът й днес е копие на западноевропейските като мнение, политика, цели, реторика. Изостанахме с една обиколка. Наваксването минава през силно, отговорно, откровено и гордо политическо лидерство. Така ги виждам нещата.

– Но защо българският патриотизъм днес се изявява най-вече като патриотарство, което не отваря визии и хоризонти пред нас, а гледа преди всичко в героичното минало и сякаш се захранва само оттам? Възможна ли е появата на истински, патриотично ориентиран политически субект? Как може да стане това?

– Настъпващият из цяла Европа национал-консерватизъм няма никакво представителство у нас. Не просто е възможно, а е задължително да имаме такива субекти, такива политици, такъв елит. Кой у нас днес може да говори с останалите източноевропейски лидери? На какъв език? От какви позиции? Слугуването пред Меркел, Оланд и Ердоган каква работа ни върши? Няма патриотизъм без бунтарство. Не буквално, разбира се. Но ако това не стане, ще си клечим на позорното 28 място в ЕС, докато ни избягат и последните хора. Имаме политически елит, който е увиснал между еврожаргон, бюрократични фрази от една страна и хъшлашко говорене от друга. Няма я средата – националното говорене. Кои сме ние? Какво искаме? Слушам източноевропейските президенти, премиери, министри. Вече никой не говори така. Никой не се моли като бездомно куче за еврофондове, а си ги иска. Никой не ходи да ги целува на Европейски съвети в Брюксел, а тропа по масата. Никой не приема безропотно квоти или вноски, а съди и протестира. Самочувствието е важна част от политическия образ и статут на една страна.

– Зададох ти горния въпрос, защото в последно време политическата класа у нас сякаш се „усети“ за това какво търси обществената енергия и всички вкупом започнаха да говорят за патриотизъм – дори и президентът Плевнелиев, чийто действия и изказвания досега са били всичко друго, освен патриотични. Имам усещането, че започва една лицемерна и коварна игра на патриотизъм сред казионните партии. Така ли е?

– Разбира се. Маркетингът, който е един от господарите на съвременното общество, вече е вкаран в оборот. Каквото искат клиентите, това ще им продаваме. Но това не е политика. Това е пазар. Той не произвежда, не дава посока, не движи, а само се докопва до ресурси, който в случая с избирателите е тяхното доверие. Големи лъжи и лицемерие ни чакат. Лъже-пророци, които оцеляват върху чувствата на хората. Има една хубава турска приказка – истината изтънява, но никога не се къса. Да, ще има лъжа, измама, коварство и лицемерие, но накрая ще бъде изобличено. Първо са думите, но следват делата. Надявам се на здравия разум и най-вече на инстинктите на българите. Те са най-добрата ваксина срещу политическата демагогия. Така или иначе, източноевропейският дневен ред ще дойде и тук.

– Наближават президентските избори. Според теб възможно ли е да бъде издигната кандидатурата на една достойна личност, която да бъде морален стожер и обединител на нацията, да бъде коректив в абсурдния политически живот? Позволява ли въобще ситуацията в България да бъде издигната такава  личност чрез гражданска инициатива и ако да – има ли тя шанс срещу казионния политически елит и срещу контролирания механизъм на изборите?

– Възможно е. Ситуацията, обаче, не го позволява. Още повече извън средите на доминиращите политически субекти. Впиването им във властта е много голямо. Пробивът би бил изключително труден. Промяната може да дойде през президентската институция, защото това е личностен пост. Много силен като образ, възможност за послания, за навигация на обществените процеси. Правилният човек там може да промени целият политически климат в страната. И не само да е коректив, а сериозно да притиска всяко едно правителство да се движи в определена посока. Но, пак казвам, много е сложна вътрешнополитическата обстановка. Затова и нямаме кандидати. Мръсен терен, мръсна атмосфера, политически застой, безпринципност, лоша медийна среда, ширеща се апатия… Средата е идеална за промяна, защото вече не е жизнеспособна, но не иска да си отиде. И няма да си отиде лесно.

– Как се срещат в историята водачът и народът? Това съдба ли е, предопределение ли е, или е въпрос на историческа зрялост и за двете страни?

– Много философски въпрос. Историята ги среща. Нещо в двете страни решава, че това е моментът. Не съм склонен да мисля, че политиката и историята са единствено рационално определени. Ирационалните пориви също имат голяма роля. Ако кажа, че съдбата няма роля, ще ви излъжа. Има, разбира се. Каквото и да правиш, ако нямаш късмет, нищо няма да се случи. Както казват в Родопите – което е писано на глава, няма да отиде на камък. Разбира се, не изключвам и подготовката, личностните характеристики, усилния труд, целеустремеността, чувството за ред и не на последно място – волята. Всичко това прави такава среща възможна.

– Ясно е, че съдбата на България днес е зависима от мощни, глобални геополитически процеси, от сблъсък на големи сили и световни играчи. Къде е спасителният път за нас?

– В София. (мълчание)

– В София… Ще преглътна краткия ти отговор, но пък може би той е достатъчно ясен. А Европа? В последните месеци става все по-ясно, че съдбата и бъдещето на Европа се контролират отвъд океана – имам предвид скандала с изтеклите документи на ТПТИ (TTIP), усилването на военното присъствие на НАТО, усещането, че Меркел е под външен контрол…. Преди няколко дни унгарският кабинет заяви категорично, че САЩ организирано пълнят Европа с мюсюлмани, за да я „разредят“ етнически. Има ли духовната мощ Европа да се противопостави на всичко това? Ще й го позволи ли световният хегемон?

– Съдбата на Европа е на тежък кръстопът. Имам предвид Западна Европа. Там настава бой последен за суверенитета и оцеляване на коренните европейски народи – в демографски, културен, политически смисъл.Подемът на партиите-евроскептици в Австрия, Германия, Франция, Холандия е опит за спасение. От този изход до голяма степен ще зависи каква Европа ще имаме след 5-10 години. Перспективите не са добри. За Меркел се изговори и изписа много. Тя е проклятие. Самият Хелмут Кол, който я вкара в политиката, се отрече от нея.

ТПТИ е изначално порочен с непрозрачния си и антидемократичен характер. Да те притискат да подписваш нещо, което влияе върху живота на всеки един народ на континента, и да не ти показват текста, е демократично извращение.

В подкрепа на тезата на унгарското правителство, бих добавил поздравителното писмо от президента Обама до новоизбрания български министър председателБойко Борисов от 21 ноември 2014. Има го на сайта на правителството (ТУК)

Вътре имаше пасажи като: „Поздравявам България за приемането на хиляди бежанци и ви насърчавам в хода на работата ви за интеграцията им в обществото публично да отстоявате нуждата от толерантност.“Какво влиза в работата на Обама този въпрос? С какво право определя кои са бежанци? Защо ще насърчава процеса? Къде в Европа се състоя тази интеграция? Очевидно това го интересува в България и Европа. Шоковото смесване на култури, религии, етноси. От това може да се роди само едно нещо – насилие и хаос. Американската камбанария е друга.

– В днешния ден не мога да не те  попитам и за Русия. На 24 май духовните и културните връзки в нашия православен свят се чувстват още по-осезателно. Коя е мъдрата граница, кое е златното сечение между крайното русофилство и крайното русофобство? Може ли въобще да има баланс у нас в тази драматична опозиция, която е пълна с историческа емоция и с някакъв особен, специфичен вид енергия?

– Няма нужда от баланс – защото въобще няма нужда от фобии и филства. Поне на ниво политически елит. Мисля, че и на самите руснаци им омръзна от подобни трактовки. Няма нужда да се мразим или обичаме. Важно е да вършим работа. Може да се харесваме като политики, икономически проекти. Може да не одобряваме едни или други действия или намерения. Но любовно-омразните отношения са контра-продуктивни и за двете страни. Смятам съвременната руска администрация за много прагматична. И тя вече трудно се лъже от подобни емоции, с които често се парадира с цел харесване (и на Изток, а и на Запад). Ако някой не може да си контролира емоционалните нагласи, да ходи по спортни мероприятия. Аз политиката я гледам през друга призма.

Дали сме им православието, дали сме им буквите, които те съхраниха и превърнаха в световна сила. Между двата народа има големи симпатии, разбиране. Западняците никога не могат да разберат руснака, така както ние бихме могли. Мисля, че нашата роля в тази дихотомия е, че можем да сме своеобразен мост между Русия и Запада. Малък, но мост – по който може да се минава.

– Ако трябва да почнем отнякъде, за да се оттласнем дъното към „пълно духовно и политическо освобождение“, с което започнахме нашия разговор, откъде да започнем? От образованието, от вярата, от действието? Имаш ли своята визия за Начало?

– Аз бих започнал с началото на българското Възраждане. А то тръгва с простичките думи на един монах. Паисий Хилендарски е решил „История славянобългарска“ да започне с: „О, неразумни и юроде! Поради что се срамиш да се наречеш българин и не четеш, и не говориш но своя език? Или българите не са били славни и прочути по цялата земя и много пъти са взимали данък от силни римляни и от мъдри гърци. От целия славянски род най-славни са били българите, първо те са се нарекли царе, първо те са имали патриарх, първо те са се кръстили, най-много земя те завладели. Така от целия славянски род били най-силни и най-почитани и първите славянски светци и просияли от българския род и език, както и за това подред написах в тая история.”

Останалото е църковните борби, духовното пробуждане, създаването на наш си елит, завръщането на българите от емиграция, героите, личностите, характерите, въстанията, Освобождението, съграждането на модерна и независима България. Началото е словото.

– Благодаря ти за този разговор.

– И аз благодаря. Честит рожден ден на Мемория! Искам да пожелая на теб и екипа дълъг път напред и нагоре. За една година Мемория се разви до влиятелна медия, формираща обществено съзнание. Казвам го без преувеличение. И не само заради немалкия брой читатели, а заради алтернативния поглед, липсата на цензура, качествената селекция на материали, нестандартния подход. Това е особено ценно в момента и смятам, че трябва да продължи да се развива. Успех!

Източник: Мемория.БГ