Мълчанието – злато или отрова

Hе ми се говори сега“, „Млъкни, моля те!’, „Я си затваряй устата“ или: „Защо мълчиш“, „Кажи нещо“, „Нима вече няма за какво да си говорим“.

 

Това са все изрази, които на всекиго от нас се случва да произнесе. Или да не произнесе, потъвайки в мълчание. Изразите (или мълчанието) се употребяват толкова по-често, колкото по-дълга е връзката между партньорите.

 

Тоест – когато смятаме, че „връзката ни е стабилна, и едно по-рязко изречение (или демонстративно мълчание) няма да я развали. Всъщност млъкването, мълчанието, премълчаването и неказването са различни неща. Както и хората са различни. И ситуациите, в които попадат.

 

В продължителните сериозни връзки (тук не говорим само за брак) с мълчание могат да бъдат спестени доста проблеми. Обаче могат и да бъдат задълбочени.

Кога да мълчим и кога да говорим?

Този въпрос си задават партньорите във всяка нормална връзка. И еднозначен отговор няма. Трябва да кажем, че реплики от сорта „Да бъдем господари на мълчанието, а не роби на думите“ могат и да вършат работа в политиката, но в интимния живот – не.

Все пак мълчанието в повечето случаи е за предпочитане пред свръхподробното бърборене. Добре известно е, че колкото повече говори човек, толкова по-голям е шансът да каже някоя глупост или да обърка нещо.

Неказването

Да не кажете на партньора си за моментна забежка, е нещо напълно естествено. Вярно, че зависи каква е връзката ви, но колкото и свободна да е, по-добре не се похвалвайте. Не само пред партньора.

 

Има един мъжки лаф, ще го кажа евфемистично: Защо съм спал с една жена, ако после не се похваля… При дамския пол дори да няма подобна крилата фраза, положението е същото. За волните самци и самки това е донякъде допустимо, но за хората с връзка, на която държат – не е.

Дори да сте получили сто уверения от партньора си, че ви дава пълна свобода, мълчете! Бедна ви е фантазията какви проблеми ще си докарате с едно отваряне на устата. Прав е Уди Алън, който навремето съветваше в един свой филм: „И на калъп да ви хванат, отричайте!“

Премълчаването

Да премълчиш проблемите си в службата, неприятна случка на улицата или в магазина, мрачна мисъл или лош сън, е въпрос на личен избор. Натрупването на негативни емоции в собственото съзнание е вредно. Но прехвърлянето на тези емоции върху партньора е вредно за него.

Всичко зависи от това до каква степен той е склонен да слуша и да поема част от тежестта. И дали също има навик да ви прехвърля своята в замяна. Нормално е двама близки хора да обсъждат проблемите си и да си помагат.

 

Но ако ежедневно всеки изсипва лавина от проблеми върху другия, няма да остане време за разрешаването им. От друга страна да премълчиш, когато партньорът ти нанесе обида (независимо дали го е направил съзнателно), е винаги по-доброто решение. Най-естествената емоционална реакция в такъв момент е да „върнеш топката“, да обидиш и ти. Но какво ще стане след това, дявол знае. Във всеки случай няма да е нещо положително.

Мълчанието

Има хора, които не обичат да говорят. Има и хора, които от всичко на света най-обичат точно това. Странно е, но много често се случва във връзката единият от партньорите да е от първия тип, а другият – от втория. И да съжителстват съвсем нормално.

Дори знам случай c двете крайности – мъжът произнася по десетина изречения в денонощието, а жената почти не млъква. Съчетанието е много сполучливо, защото мъжът въобще не слуша какво говори жена му, а тя знае това, но не й пука. Във въпросния случай обаче става дума за поносимост, а не за комуникация. Мълчанието не е грях.

Нито пък прекаленото говорене. Номерът е партньорите да нямат нищо против особеността на отсрещния. И въпреки всичко да успяват да общуват.

 

Тоест – да чуват и разбират поне най-важното от разговора А не можеш да чуеш и разбереш партньора, ако не го изслушаш, а го прекъснеш и го прегазиш с приказки. При мълчаливите хора е по-лесно, но и те не бива да мислят, че всичко е наред, ако не обелят и дума. Общуването не е занимание самотно, а поне за двама.

Следвайте ни в социалните медии