Спонтанните аборти винаги оставят след себе си чувството за празнота и неизчерпаема съкрушителна болка. Кристи Голдщайн го е изпитала лично. Тя губи детето си, когато е бременна в 5-ия месец. Това е нейният откровен разказ за мъката, която никога не си отива.

„Никой не трябва да се сблъсква с такава болка сам.

Животът ми се срина, когато чух тези две думички: „Няма пулс“.

Никой не може да те подготви за този момент. Каквото и да ти кажат няма думи, които да те дарят с утеха, макар че се вгледах във всяко лице около мен и видях съжалението в очите на всички.

Трябва просто да стоиш и да поемаш всеки мъчителен удар на заливаща те тъга.

Около 5-ия месец на бременността започвах да се успокояваш. Дадена ти е фалшивата надежда, че всичко ще бъде наред, защото си преминала несигурното първо тримесечие. Когато достигнах до третия месец на бременността си, нямах никаква представа каква силна мъка ме очаква малко по-надолу по пътя.

Не съм омъжена за бащата.

Забременях, когато се срещнахме за първи път. Първоначалният ми план не беше той да бъде баща на детето ми, но предполагам, че съм го избрала подсъзнателно. Когато си на 33 и си необвързана, осъзнаваш колко малко време ти остава, ако искаш да имаш дете. А на тази възраст, в наше време, е приемливо да имаш извънбрачно дете – или поне е по-приемливо, отколкото е било преди няколко десетилетия.

Помежду ни имаше такава химия помежду ни, каквато не бях усещала от много време.

Връзката ни беше удобна и толкова лесна. Ако не знаех, че току-що сме се запознали, щях да предположа, че се познаваме от години. Ако не бях забременяла през онази нощ, предполагам, че с него можехме да имаме връзка. Може би щяхме да станем хубава двойка… а може би не… но никога няма да разбера, защото за краткия период от 6 месеца видях истинското му лице по време  на жестоката криза – и гледката не беше красива.

Знаех, че съм бременна още преди тестът да го потвърди. Вече имах силна майчинска интуиция. Също така знаех, че не ми е писано да бъда с този мъж.

И все пак бях твърдо решена да направя всичко възможно, за да предотвратя онова, което интуицията ми подсказваше.

Казах на бащата, че съм бременна точно преди Великден. Знаех, че няма идеален момент, в който да съобщиш на 27-годишен мъж, че животът му ще се промени за толкова кратко време, колкото отнема да напишеш едно съобщение.

Предишната седмица си бяхме писали да се видим отново, но това така и не се случи.

Това беше началото на много обещания, които той не спази. Не исках да му съобщавам новината по този начин, но действията му ми попречиха му я кажа очи в очи, затова той научи чрез съобщение.

Отговорът му беше типичен за всеки незрял мъж. И не очаквах нищо по-различно от още неспазени обещания, следващи едно след друго. И въпреки това все още исках да бъдем заедно!

Макар че виждах предупредителните знаци, аз все пак се бях влюбила. Отчасти заради мигновената връзка, която бях усетила… от друга страна, заради Ксавие Елиът, нашия бъдещ син.

Знаех пола на бебето, защото в третия месец откриха допълнителна околоплодна течност около врата му, която беше признак за генетично заболяване. Ако можех да се върна отново в деня, в който откриха тази течност, щях да кажа на лекарите, че не ме интересува дали тази допълнителна течност означава Синдром на Даун, или друго генетично заболяване.

За мен нямаше да има значение какво заболяване има детето ми – щях да го запазя при всички положения.

На всеки един ултразвук, при всяко едно изследване, аз бях сама.

Бащата не искаше да приеме, че „ситуацията“ е реална, затова избягваше всичко, което му напомня за реалността.

Докато коремът ми растеше, а сърцето ми се увеличаваше от любовта към нероденото ми дете, същото се случваше и с надеждите ми, че бащата ще се появи. Толкова силно исках да видя човека от първата ни среща. Но той никога не се появи отново… а може би тази незряла версия всъщност беше истинското му Аз?

И тогава дойде денят, в който разбрах, че съм изгубила моя мил син Ксавие, още нероден.

Научих го в деня на 4D-скенера, на който присъстваха семейството и приятелите ми. Лежах и виждах бебето си на огромния екран, но дори и аз успях да видя отоците.

Стомахът ми се сви, мислейки си: „Това не изглежда добре.“

След миг, който ми се стори като цяла вечност, лаборантката (която ми беше приятелка) ми каза: „Трябва да отидеш да те прегледат, не долавям пулс“.

Умът ми бързо се настрои на режим „Оцеляване“.

Съзнанието ми препускаше през толкова много детайли и моменти, в които си мислех, че съм усетила Ксавие да се движи. „Не мръдна ли току-що? Или беше преди седмица? Две седмици? Тя греши, трябва да греши.“

Толкова много мисли, толкова много въпроси, на които нито тя, нито аз можехме да отговорим.

Обадих се на лекаря си и бях инструктирана да отида в родилното отделение на Университетската болница в Охайо. Още тогава знаех, че това няма да бъде просто преглед и вероятността да ми кажат нещо различно беше минимална. Имах огромен късмет, че една от най-добрите ми приятелки ме придружи.

Когато пристигнах в болницата, вече бях разказала историята си на всички нови хора, които срещнах. Всяка сестра, която идваше, се опитваше да завърже разговор с мен, но ако приятелката ми не беше с мен, вероятно щях да им кажа какво да направят с общите си приказки. Бях там заради една-единствена причина и не, тя не беше свързана с това да слушам как минава деня им.

Първият лекар влезе и опита да намери пулс, а аз си мислех: „Колко трудно трябва да е, за да откриеш един пулс?“

Колкото по-дълго ме караха да чакам, толкова по-дълго трябваше да стоя там и да се боря с онова, което не исках да приема. Лекарката каза, че се нуждае от второ мнение и за щастие (или нещастие), следващата лекарка беше по-бърза. Тя потвърди, че Ксавие е починал, най-вероятно преди седмица-две. Времето съвпадаше с ужасяващите амниоцентеза и хорионбиопсия, на които така и не исках да се подлагам.

И точно тогава сълзите, които търпеливо бяха чакали, рукнаха бързо и яростно. Разбира се, че първото нещо, което си помислих, беше как ще се справя с всичко това? При това съвсем сама.

Следващото нещо, за което си помислих, беше бащата, който беше получил това, което искаше. Беше си пожелал проблемът му да изчезне и желанието му се беше сбъднало.

Попитаха ме дали искам раждането да бъде предизвикано или да абортирам чрез дилатация и евакуация – процедура, подобна на дилатация и кюретаж, но малко по-различна, защото вече бях в по-напреднала бременност. Знаех, че ако родя, хормоните ми, които вече бушуваха, ще се удвоят, и не мислех, че мога да издържа да видя бебето си така. Затова избрах по-малкото зло в случая.

Премахването на Ксавие беше насрочено за три дни по-късно.

През тези дни се чувствах като измамничка, защото се разхождах наоколо като бременна.

Затова честно казано се зарадвах, когато дойде моментът за манипулацията, защото хората щяха да спрат да ме питат как върви бременността ми. Един човек от поддръжката на кооперацията ми ме попита как съм в същия ден, в който научих, че съм изгубила Ксавие.

Не знам кой беше по-ужасен – аз, когато чух въпроса, или той, когато получи отговора ми.

В деня на процедурата, инстинктът ми оцеляване беше обострен до крайност, а умът ми просто искаше всичко да приключи.

Искаше ми да се върна назад през февруари, когато бях в най-добрата си форма някога и се запознах с бащата за първи път, за да мога да пренапиша историята и да направя различен избор. Молех се за възможността да върна времето назад и никога да не го срещам. Молех се Ксавие да бъде все още в мен и да рита, за да усещам, че отново е в безопасност.

Толкова много емоции, толкова много мисли. Човешкото съзнание не е пригодено да преминава през толкова много крайности.

Но в онзи момент това беше единственото, което можех да правя – да мисля.

Толкова силно се нуждаех от бащата, без значение какво изпитваше към мен и Ксавие – единствено исках да ме държи в ръцете си и да ме остави да си поплача.

Докато аз преминавах през Ада, той се държеше така, сякаш нищо животът си продължаваше нормално. Дори не беше казал на семейството и приятелите си. Никога не съм мразила някого толкова силно през живота си и в същото време толкова силно да ме е било грижа за същия този човек.

Когато си бременна, привързаността, която изпитваш към бащата, е плашеща, особено в такава несигурна и объркана ситуация като моята.

Беше изминал месец, откакто Ксавие си отиде.

Бяхме приключили с кремацията и взимането на урната с праха и колиетата. Бащата, който отсъстваше от всичко друго, всъщност се включи в планирането на кремацията, което ме изненада.

Още повече се изненадах, когато купи колие и за себе си. Но бях сигурна, че това колие ще седи в някаква кутия в гардероба му и той повече никога няма да се сети за него.

Към всички майки, които са преживели същото – не позволявайте на хората да ви казват нещо различно: вие също сте майки, просто трябва да изчакате малко повече, за да подържите бебето си. Но един ден ще държите детето си в ръце, онова скъпоценно дете, което сте изгубили. Пазете го винаги в сърцето си.

Изцелението за мен започва сега.

Сърцето ми бе разбито от случилото се и от липсата на подкрепа от страна на бащата.

Подутият ми корем почти се прибра, а Майката Природа бе така мила много бързо да ми припомни, че вече не съм бременна.

За спонтанните аборти и мъртвородените деца рядко се говори или пише, затова исках да споделя историята си, за да може другите жените в такава ситуация да знаят, че не са сами.

Ако искате да поплачете, плачете.

Ако искате да изкрещите на Бог, крещете му.

Искате да ударите нещо? Ударете го!

Извадете на показ гнева и болката си, защото ако не го направите, тези емоции ще изплуват рано или късно по най-нездравословния начин. Дайте си колкото време ви е необходимо, защото няма определен срок, в който да скърбите за загубата на бебето си.

Не плаках много през първата седмица. Изразявах болката си като ходех на фитнес, защото се имах нужда от начин, по който да се освободя от мъката. Но в крайна сметка, сълзите бяха единственият начин да го постигна. Дори това да означаваше да плача с дни – нямаше значение, така трябваше да постъпя.

Все още усещам едно вцепенение, унес, сякаш това беше просто сън.

Единственият човек, който би трябвало бъде до мен и да държи ръката ми, не беше там.

Но ако тази силна мъка ме е научила на нещо, то е, че обичам себе си достатъчно, за да премина през немислимото – дори и това да означава да го сторя съвсем сама.“

Източник: dama.bg