Нанесохме се в апартамент в стара кооперация в „Лозенец“.

Бяхме събирали години наред пари, продадохме и един наследствен имот, за да можем да купим това жилище и да се махнем от проклетите панелни зависттакомплекси на София. И бяхме много ентусиазирани, че почваме нов живот на две крачки от театрите, изложбените зали, а децата могат да ходят на плуване в Спортната палата пеша. Че ще имаме по-често гости, които преди ни отказваха под предлог, че сме далече и трябва да вземат такси…

Единственото нещо, което ме озадачаваше, след като се нанесохме, беше хладното отношение на съседите ни. Някои не ме поздравяваха, а веднъж даже залепиха едно листче на вратата, под табелата „Семейство Панталееви“, на което пишеше: “Такова семейство – пази, Боже! Кой ви вятър довя, що не се махнете, докато не сте разопаковали кашоните!“

Отначало се изплаших, но мъжът ми Пешо каза да не обръщам внимание. Това били стари софиянци, които не харесвали новите хора, особено от провинцията, дето не говорят като тях, нямат тежки мебели и скъпи килими. Щели обаче да свикнат и да ни приемат.

Минаха две години, но нищо не се промени – все така накриво ме гледаха. Даже съседът бай Михаил минаваше покрай мен като край паметник, макар че редовно приемах и пазех пощата му, когато го нямаше. А веднъж дори му върнах котката, която беше влязла у нас през терасата.

Бяхме на почивка, когато той почина. Върнахме се, а до нас вече имаше ново семейство – младо и весело. Събрахме се една вечер да гледаме заедно мач и те ни казаха:

„Знаете ли какви лоши неща ни наговориха за вас! Но поне разбрахме защо. Бай Михаил искал да купи вашето жилище за внука си, който е в чужбина. Да махне стената и да направи един огромен апартамент. Ама закъснял и вие сте го изпреварили. И той, от злоба, наприказвал сума глупости на цялата кооперация: че сте проклети и кавгаджии, че всяка нощ се биете, че Пешо е бивш затворник, лежал за изнасилване, а децата ви са регистрирани като малолетни автокрадци…“

От тези приказки на мене ми прилоша и попитах: „Ама, как така са му повярвали? Ей тъй, без никакви доказателства…“ Те се спогледаха: „Ами, защото… нали винаги си с тъмни очила и Пешо не ти пуска ръката, все те води.

Бай Михаил казвал:

„Ето, горката жена носи очила, защото е синя-посиняла от бой. А побойникът я държи с верига, даже навън я стиска за ръката да не му избяга.“

Да се смееш ли, да плачеш ли! Вярно, винаги съм с тъмни очила, но то е, защото от слънцето правя спазми на очите, затова и мъжът ми ме води за ръката навсякъде.

Защото така сме свикнали, откакто се знаем. Обичаме се.