Имало едно време един остров на който живеели всички чувства – щастието, тъгата, познанието и всички други, включително и любовта.

Един ден на чувствата било съобщено, че островът ще потъне. Затова всички приготвили лодките си и отпътували. Единствено любовта упорствала да остане до последния възможен момент.

Когато островът бил почти потънал, любовта решила да помоли за помощ.

Богатството преминало покрай любовта. Любовта казала: „Богатство,вземи ме със себе си!”

„Не мога! Имам много злато на кораба си и няма място за теб. „ – отговорило богатството.

Любовта решила да помоли суетата, която също преминавала с красив кораб.

„Суета,моля те помогни ми!”

„Не мога да те взема любов! Ти си цялата мокра и можеш да повредиш кораба ми.”

Тъгата била наблизо, затова любовта я помолила: „Тъга позволи ми да избягам с теб!”

„Не мога толкова съм тъжна, че искам да остана сама!”

Щастието също преминало покрай любовта, но било толкова щастливо, че дори не чуло когато любовта го повикала.

Внезапно се чул глас: „Ела любов, аз ще те взема със себе си.”

Гласът бил на непознат възрастен.

Любовта била толкова развълнувана и щастлива, че забравила да попита за името му. Когато пристигнали на сушата той продължил по пътя си.

Любовта осъзнавайки колко много му дължи попитала познанието: „Кой ми помогна?”

„Помогна ти времето.” отговорило познанието.

„Времето?” почудила се любовта „Но защо времето?”

Познанието се усмихнало с дълбока мъдрост и отговорило:

„Защото само времето може да разбере колко велика е любовта!”