Кметът на Панагюрище Никола Белишки вчера произнесе тържествено слово по повод 141 години от Априлското въстание. Това е третата негова реч, която развълнува българите, връща спомените и се възприема като символ на българщината.

И днес, след като вчера той я произнесе на площада на Панагюрище, речта на Белишки вече обиколи цяла България. Неговите думи се обсъждат с възторг в интернет и будят чувство за Род и Родина.

Първата прочувствена реч за Априлското въстание той произнесе на площада в малкото градче по повод 139 години от Априлското въстание. И до днес тази реч се помни и се сочи като пример за почит към историята.

С трите си речи по повод годишнините от Априлското въстание Никола Белишки, който е кмет от ГЕРБ, си заслужи да го наричат „най-българският кмет“ и „кметът-родолюбец“. По думите на кмета робството няма друго име, а политиците нямат право да се месят в историята.

След историческата реч на кмета на Панагюрище миналата година в интернет дори беше направена петиция „Белишки – кандидат за президент на България“.

Ето какво каза кметът вчера за Свободата, Княгинята, България и Панагюрище:

„… Тук, в Панагюрище, тази свещена дума, тази Свобода оживява върху знамето на Райна Княгиня… Тук, в Панагюрище, не се жертва. Тук, в Панагюрище, се пее… В свещеното Евангелие е писано: В началото бе словото. В началото на нашето – Българското Възкресение – бяха две думи: Свобода или Смърт… Този жилав инстинкт накара ръката на панагюреца да отсече черешата, за да направи топ, накара ръката на поп Груйо да благослови въстанието, накара ръката на Райна да вземе иглата и хиляди мъжки ръце погалиха за последно главите на децата си, преди да посегнат към камата и револвера – този кръст на българското разпятие и българското Възкресение…

Днес 141 години по-късно тук в Панагюрище за Свободата не се шепне, тук за за Свободата отново се пее…

Тук тази свещена дума има своето значение, смисъл и живот. Днес онези априлски дни от 1876 г., дни на слава и трагизъм, все още живеят във всеки един панагюрски дом.

Жалко, че и днес след онези дела и думи, те все още са обект на политическа акробатика – имало ли е или не робство, или твърдението свободата ни е подарена от Изток или благословена от Запад. За нас панагюрци, Изток и Запад не значат нищо, тук Слънцето изгрява над Маньово бърдо и залязва над Святото оборище, където възкръсва святата държава.

Нашият държавнически път не започва от Брюксел, нито от Москва, още по-малко от Босфора. Пътят минава през Панагюрище, Перущица, Батак, Клисура – това е българската посока. Днес в този ден на размисъл, на изповед и преклонение пред онази свята саможертва, пред онзи български дух, който ни направи човеци, нека си обещаем, че всички заедно ще достигнем онази висота на човешкия дух, така че да правим усилия и жертви в името на човешкото благо…

Те жертваха всичко – живота си и децата си, за да можем ние да живеем спокойно. Днес ние крещящо имаме нужда от ново Възраждане, от ново възкресение, защото днес робството е вътре в нас. Нарича се нихилизъм, нарича се омраза, нарича се апатия. Защото днес имаме свобода, имаме мир, но нямаме единение. Днес най-много ни липсва онази спойка, онзи български дух, който ни превръща от население в народ. Днес ние трябва да имаме вяра – в нас, в бъдещето. С малки крачки и с лъвски скоци да вървим напред и нагоре и с ясната цел – единна и силна България…“

Белишки несъмнено се запомни с речта си от 2015 година.

“Днес отново се завръщаме към онова време, когато само една крачка разделя робството от свободата. В онова време на тирания и варварство народът български оцелявал пет века. Пет века робска битка за насъщния, под вечния страх, че всеки ден е може би последен. Пет века все тая злокобна песен – дрънчене на окови по робските тържища, писъци на деца, изтръгнати от майчина гръд, ридания над синовни гробове. Пет века натиск да се размие кръвта в чужди вени. Пет века без църква, но с вяра. Пет века без държавност, но с духовност. Пет века до славното време на Април 1876-та. Тогава едни обикновени човеци, с титанично достойнство и чутовна вяра, дръзнаха да се бунтуват. Те не искаха да оцеляват, те искаха да живеят. Избраха да не бъдат жертви, а да пишат история. Избраха да пишат историята на своя народ, на своята държава. И знаеха, че затова трябва да се мре. Затова до свещеното човешко слово „свобода“ прибавиха клетвеното „или смърт“. Оставиха кървави следи по улици и църкви, за да чуе света, че има на Балканите един горд и жилав народ, който не чака свободата си даром. В нашия край, в нашия говор, в нашата родова памет нямаме синоним за турското робство. И тук днес под този хълм – жертвеник, под кръста на църквата „Свето Въведение Богородично“ искам ясно и категорично да заявя – всяка подмяна на историческите факти, всички понятия като „съвместно съществуване“, „владичество“ или „присъствие“, са поругаване на паметта на дедите ни и обида за нас потомците. Не може и не бива историята да бъде заложник на политиката. Опитите да се пренапише тя, да се променят събития, да се преиначават факти, за нас носят клеймото на национално предателство. Ние, панагюрци, не вярваме на авторите и приносителите на тези уж дипломатични понятия. Ние вярваме на онова „Свобода или смърт“ върху знамето на Райна Княгиня, вярваме в прокламацията на оборищенските делегати. Вярваме на песните на Чинтулов и Стамболов, на огнените думи на Ботев, в словата на Левски. За нас достоверни са записките на Захари Стоянов, онези „Писма от Ада“ на Макгахан, които разтърсиха цяла Европа, докладът на Юджийн Скайлер и Гладстоновите „Уроци по клане“ и „Ужасите в България“. Тук, за нас робството е „робство“, въстанието е „въстание“, кланетата – „кланета“. А жертвите – „герои и мъченици“ за Вяра, за България, за Свободата. Те никога няма да бъдат забравени. Защото ние помним и знаем, че нашето Днес е изстрадано, измито с робски сълзи, с реки от българска кръв. И днес, уважаеми дами и господа, От този висок връх на българската история, трябва най-напред да погледнем към себе си. Да си зададем въпроса – дадохме ли всичко от себе си за днешната си свобода? И дали ценим тази свобода? Днес, когато свои се изправяме с гняв едни срещу други, когато се делим на „ти” и „аз”, на „тези“ и „онези”, не забравихме ли тяхното „ние”? Онзи Април ни научи, че когато сме единни, само тогава сме силни. Той показа как гласът ни се чува и преминава границите на империи и континенти тогава, когато идва от дъното на българската ни душа. Как Бог ни обича, когато сме готови да принесем в жертва на свободата себе си, родителите си, децата си… И днес, от разстоянието на 139 години, все така силно и истинно и толкова близо отеква възванието на оборищенци: „Българино, покажи, че си жив, докажи, че цениш свободата си!“ Защото днес от нас не се иска да умрем достойно за България, а да живеем достойно за нея! Да живее Панагюрище!”

Речта на Белишки от миналата година в училището на градчето – кратка и скромна, но отново запомняща се.

„… Преди 140 години на тази дата се възвестява първият ден в най-новата история на България и Панагюрище е център на тези събития. Славно градче, което дава началото на българската държавност. Тук е първото Народно събрание на страната ни.

Те дадоха всичко, за да го има нашето днес и нашето утре.

Уважаеми, ученици, бъдещето е пред вас, нека гори онзи пламък на родолюбието, който е горял в душите на нашите предци.

Където и да сте по света, знайте, че Родината е само една, а Панагюрище е началото на нова България.

Запазете възрожденския дух, за да я има България!“

Източник: Offnews.bg