Тази история започна в годините на промените.. Бях на 18, току-що завършила гимназия и влюбена до полуда в Асен. Баща ми определено не го харесваше, но аз исках да се омъжа за него и бяхме решили сватбата ни да е в края на лятото.

Имахме намерение да съобщим новината на семействата си месец преди това и точно тогава нещата се объркаха. Баща ми се изпокара с шефовете си, уволниха го от работа и за нас повече нямаше място в малкото ни градче.

Родителите ми взеха решение да заминем в чужбина при един приятел на баща ми, който беше се установил там още през 1980-а и му беше обещал да му помогне за работа и квартира.

Продадоха цялата покъщнина, а къщата оставиха да я наглеждат съседите. И дума не дадоха да се издума аз да остана в България, защото бях единственото им дете.

Щяхме да пътуваме с влак до София и оттам – със самолет.. Любимият ми дойде да ме изпрати на гарата и когато влакът пристигна, родителите ми се настаниха в купето, а аз останах на перона с Асен.

След минута кондукторът подкани всички да се качват и аз, обляна в сълзи, се разделих със своето момче. Главата ми щеше да се пръсне от объркани мисли. Секунда преди влакът да потегли, аз скочих обратно и вратите автоматично се затвориха. После той потегли, като постепенно набираше скорост.

От прозореца на купето мама и татко ръкомахаха и нещо викаха, но аз не ги чувах и изобщо не мислех за последиците от постъпката си. Само се сгуших в обятията на Асен. Доверих му се, без да се поколебая, предавайки нашите. Знаех, че за тази моя съдбовна постъпка няма да има прошка и че при живи родители оставам сирак.

След месец получих личните си документи от Германия. Нямаше и ред, написан от мама или татко. Асен разбираше болката ми и правеше всичко възможно да ми докаже любовта си и преди, и след сватбата ни.

Най ме заболя обаче, когато съседите, които се грижеха за къщата ни, получиха писмо от нашите, а в него не се споменаваше и дума за мен. Колкото и да обичах баща си, знаех, че когато реши, може да бъде много проклет. Що се отнася до майка ми, тя бързо щеше да ми прости. Затова оставих времето да заличи раните…

Един след друг се родиха двамата ни синове и те запълниха празнотата в душата ми. Двадесет години след заминаването на родителите ми една съседка ми каза, че видяла в бащината ми къща да свети – явно някой се беше върнал!

Реших, срам не срам, да преклоня глава и да поискам прошка. Надявах се с годините нашите да са ми простили обидата, която им нанесох. Със свито сърце отворих портата към двора на къщата, в която бях пораснала. И изведнъж се озовах лице в лице с баща си – побелял, остарял, но със същата горда осанка като навремето.

Нещо в погледа му трепна, но когато протегнах ръце да го прегърна, той ме отблъсна и каза студено: „Ти коя си, аз деца нямам!“ След това се обърна, влезе в къщата и чух как ключът щракна след него.

Останах сама на двора, цялата обляна в сълзи. После отидох у съседите. От тях научих, че мама е получила инсулт и скоро след това починала. След смъртта й татко решил да се прибере в България.

Съседите ме посъветваха да имам търпение и да се опитам да смиря сърцето на баща си, като му доведа синовете си. Бяха сигурни, че внуците ще го размекнат. И наистина! Той прие момчетата, но мен отново не ме пусна да вляза. Вече три години откакто се е върнал, но освен за синовете ми за друг не ще и да чуе и категорично отказва да ме допусне до себе си.

Познавах ината му, но не вярвах, че е чак толкова жесток, та и след 20 години да не иска да ми прости. Каменното му сърце не омеква и аз се питам – нима не е бил млад, нима не знае що е луда любов?

Та нали, за да се ожени за майка ми, я е откраднал от семейството й, защото не му я дали, а той толкова я обичал, че не можел да живее без нея? Повече от всичко на света искам да целуна ръката на стария си баща и двамата да забравим миналото. Ако това стане, ще повярвам, че наистина се случват чудеса!