Интересен отговор на въпроса „какво иска Путин“ дава Джералд Хайман, старши научен сътрудник в Центъра за международни и стратегически изследвания в публикацията си в The National Interest.
Според него, независимо от многото разногласия и провала на неуспешните опити на президента Обама и на държавния секретар Хилари Клинтън да презаредят отношенията с Русия след излизането в оставка на администрацията на Джордж Буш-младши, следващият президент трябва да води двойна стратегия. Накратко казано САЩ трябва да провеждат политика на конфронтация, където е необходимо и политика на реализация на общите интереси без илюзии, където това е възможно. Иначе казано – от една страна да предизвиква Путин там, където това изискват националните интереси на САЩ и от друга страна, да намери област за сътрудничество, в която интересите на двете страни съвпадат.
Най-разумното според Джералд Хайман е да се започне с признаване на интересите и личните особености на Путин, доколкото той е единственият, който определя политиката на Русия. В най-добрият случай той се отнася с голямо подозрение, а в най-лошия изпитва обида и враждебно настроение към САЩ. Путин не изпуска възможност за провокации или даже актове на агресия. Той обвинява Запада като цяло и САЩ в частност в разпада на Съветския съюз и заради униженията, които Русия трябваше да преживее. Разширяването на НАТО и ЕС на изток до самите граници на Русия от негова гледна точка е заплаха за националната сигурност на страната му и психологическа атака, унижение и оскърбление към Русия в момент на нейна слабост. Той счита, че САЩ и в частност тогавашният държавен секретар Хилари Клинтън носят отговорност за възбуждането на недоволство вътре в Русия и за организацията на масовите протести против фалшификацията на изборите за Думата през 2011 г. и на президентските избори през 2012 г. Путин изпитва негативни чувства към САЩ и в по-малка степен към Европа, независимо че до неотдавна той се стремеше да се сближи с тях.
Сега Путин преследва две ключови цели, твърди Джералд Хайман. Първо, иска да върне на Русия нейното влияние на международната сцена и отново да направи Русия велика, да й върне статута на държава, която уважават или в краен случай се боят от нея. Второ, той иска да съхрани в свои ръце властта вътре в Русия. Първоначално той правеше това с помощта на съратниците си от Санкт Петербург, а сега с подкрепата на напълно зависимите от него и послушни апаратчици от силовите структури. Точно от тук трябва да се започне планирането на политиката на САЩ, казва Хайман. Той дава за пример нахлуването на руските войски в Абхазия и Южна Осетия с цел да се вземат територии от независимата и искаща да влезе в НАТО Грузия, анексията на Крим и Донбас.
Зад границите на бившия Съветски съюз поведението на Путин носи много по-случаен и опортюнистичен характер. Подкрепата му за режима на Башар Асад се обяснява, според Хайман с това, че Путин иска да запази правото на Русия да ползва военноморската база в Тартус, макар че на първо място той иска да демонстрира на САЩ, че намесата в смяната на режима е неприемливо и ще струва скъпо. Освен това подкрепата за режима на Асад направи Русия влиятелен играч в Близкия Изток. Освен това според Хайман има доказателства, че Русия се опитва да се намеси в предизборната кампания в САЩ. От гледна точка на Путин това е отмъщение за намесата във вътрешните работи на Русия.
За разлика обаче от Сталин не трябва да наричаме Путин нито нерационален, нито страдащ от мания за величие – както във вътрешнополитически план, така и на външнополитическата сцена, е на мнение Джералд Хайман. Путин за него е авторитарен лидер, но не е деспот. Като настъпва интересите на САЩ той изразява и готовност да си сътрудничи със САЩ и съюзниците им. Като пример той дава факта, че Русия изигра положителна роля в преговорите 5+1 за иранската ядрена програма. Също така Русия подкрепи санкциите на СС на ООН към Северна Корея.
Каква трябва да е политиката на следващия президент според Джералд Хайман. На първо място новата администрация трябва да разбере, че Путин трябва да се приема като съперник, който презира САЩ, техните съюзници и интереси, особено техните демократични ценности и същевременно се опитва да се справи с наследството от постсъветското унижение на Русия и да върне уважението към нея. Неговата самоувереност е удивително уязвима за лидер, който се опитва да показва сила, независимо от това, че в страната му демографската и икономическата ситуация бързо се влошава.
Фактът, че той губи своите ресурси, може да го накара с по-голяма решителност да се хване за това, което има в момента и да извърши непредсказуеми удари, подобно на ранена мечка. Затова не си струва да се надяваме на доброжелателност или доверие, а така също и на грешки. Путин ще интерпретира всеки епизод на недоразбиране като целенасочен опит да се държи Русия и него в подчинено положение. Второ, той винаги ще поставя на първо място икономическите и политическите, интереси на сигурността на Русия. В това той по никакъв начин няма да се различава от другите лидери, въпреки че сферата на съвпадения на интересите и броя на свързаните с нея възможности за ползотворно сътрудничество, ще бъдат силно ограничени. Не можем да очакваме безвъзмездно сътрудничество, пише Хайман. Трето, новата администрация трябва да се готви по-скоро за съперничество, отколкото за сътрудничество, т.е. за игра, в която може да има само един победител. Четвърто, напълно е възможно Путин да се опита да настрои западните съюзници и партньори срещу САЩ и един против друг, за да провали отношенията помежду им. Това ще са много сложни отношения,към които САЩ и техните съюзници трябва да подхождат от реалистични позиции и да се откажат от всякакви идеалистични разсъждения.
Това означава, че на САЩ ще им се наложи постоянно да си спомнят за своите интереси и интересите на своите съюзници и едновременно с голяма предпазливост да провеждат премислена линия като пращат ясни и решителни сигнали за това, че САЩ ще защитават ключовите си интереси. Но тези обмислени линии и ясни сигнали трябва да са реалистични. Преди всичко да ги заявяват каква цена при необходимост ще трябва да плати Русия в случай на преминаване на тези линии, а след това при възникване на необходимост да я застави да я плати. Тези отношения ще бъдат твърде крехки, за да се прилага тактиката на блъфиране. Ако се опитат да направят това, то ще доведе само до увеличаване на неразбирането и до увеличаване на вероятността реалните интереси да не бъдат разбрани и отчетени. Даже и непреднамерената ескалация може да доведе до истинска война.
Линиите на НАТО трябва да са много ясни – Прибалтика Централна Европа ще бъдат защитавани така, както и традиционните територии на Алианса. Но каква част от Украйна и Грузия е готов да Западът да защитава, ако изобщо е готов да ги защитава, на каква цена и с какви недвусмислени сигнали ще бъде съпроводено това? Каква ще бъде ролята на Турция, която членка на НАТО? Какво трябва НАТО да й предложи и какво й е предложил вече? Какви ограничения трябва да бъдат наложени на „граничните“ държави на НАТО срещу гаранции по член 5? Какво Алиансът да очаква от Турция? Имат ли те пълната свобода на действие за защита на своя суверенитет, да кажем за защита на своето въздушно пространство от навлизане на руски самолети, ако удар по тези самолети повлече след себе си намесата на целия Алианс? Какво ще бъде за сметка на недвусмислените ситуации, каквито са хибридните операции? Какво ще бъде по отношение на Арктика? Или на хакерските атаки и сигурността на киберпространството? По тези въпроси не трябва да има промяна на настроението, е на мнение Джералд Хайман. Съюзниците трябва да са твърди, последователни и далновидни. За разлика от периода на Студената война, залозите днес са високи, но не екзистенциални.
Между другото на фона на най-мрачния сценарий, западните съюзници трябва да бъдат открити към възможностите за сътрудничество. Примерите на сътрудничество в Иран, Афганистан и Сирия, макар и ограничено и нееднозначно, могат в една или друга степен да се повторят и в други области, макар че това сътрудничество ще бъде по-скоро епизодични и кратко, а не стратегическо. Освен това към Русия трябва да се отнасяме с уважение, като към световна сила, независимо от нивото на напрежение в отношенията. Да се направи това ще бъде трудно, но това няма да изисква големи загуби, макар че ще разочарова угнетените и отслабени дисиденти в Русия, които Западът ще продължи да поддържа по други начини.
Накратко, политиката на администрацията на САЩ трябва да се състои в твърдо следване на ключовите интереси, в откритост към възможностите за сътрудничество и отсъствие на каквито и да е илюзии.
Източник: fakti.bg
