Често срещам хора, които може и да са на 20, 30 или дори 40 години, но вътрешно все още живеят в своето детство. Причината за това е, че продължават да чакат любовта, която не са получили в достатъчни количества (или въобще) в ранните си години. Те никога няма да пораснат, докато не се научат да открият самички това, което ги прави щастливи.

В момента, в който започваме да се чувстваме необичани, спираме да се развиваме.

Обичта и вниманието, което едно дете търси у родителите си, приема различни форми в зависимост от неговата възраст.

Чувството за доверие у детето започва да се формира още в най-ранна възраст. По това време познанието за любовта се ограничава до чувството, че майка му се грижи за него постоянно.

Ако не получи достатъчно от тези грижи, много е вероятно, когато порасне, да име сериозни проблеми във взаимоотношенията си с другите. Често ще подлага партньора си на „тестове“, за да потвърди отдадеността му, за да види до колко може да му вярва. Този тип хора обикновено се чувстват уязвими дори тогава, когато очевидно имат близък човек, на когото могат да разчитат.

Когато детето е малко по-голямо, на около 2-3 години, то прави първите си стъпки към независимостта и възможността да се самоконтролира. Ако родителите му попречат на тези процеси, като например вършат вместо него неща, на които то е способно самичко (или пък очакват от него повече, отколкото то може да направи), у него може да се развие трайно чувство за срам. Ако родителите полагат огромни усилия, за да предпазят детето от света около него и правят всичко вместо него (и същевременно остават слепи за това, от което наистина се нуждае в тази си възраст), то може да започне да се съмнява в собствените си умения. Това дете ще се превърне в човек с ниско самочувствие, който смята, че не притежава необходимите способности, за да се справя със света и дори да контролира себе си.

Когато порасне, вместо да е уверен в себе си, този човек ще изпитва постоянни подозрения, че другите се взират в него, че никой не го одобрява, че хората се съмняват в мотивите му. Много е вероятно да се развият както обсесивно-компулсивни поведения, така и параноя (че някой го нарочва или преследва).

Когато станат на 3-6 години, децата интерпретират любовта под формата на възможности, които имат, за да започнат да вършат неща самички, да станат самоуверени. Те очакват и се надяват на подкрепата на родителите им във връзка с тези свои инициативи. Искат и признание за правото им да бъдат любопитни и креативни. Ако през този период родителите не позволят на децата да бъдат независими (повече спрямо предходните години) и/или ги наказват прекомерно вследствие на желанията им, ще се развие сериозно чувство на вина.

Хората, които израстват в подобна среда, често страдат от липса на целеустременост и решителност – качества, необходими за поставянето и постигането на реалистични цели. Постоянните им чувства за вина могат да доведат до пасивност, усещане за импотентност и нежелание за интимност. Дори до психопатично поведение.

Когато тръгне на училище, у детето обикновено се заражда чувство за трудолюбие и старание.

Ако по това време то се съмнява в своите способности или в това, че има равен статус спрямо своите съученици, това може да навреди на неговата готовност за допълнително развитие. Може да доведе и до сериозно чувство за малоценност, което в по-дългосрочен план би могло да унищожи умението му да функционира като нормален и уверен в себе си възрастен човек.

Ако в този период детето достигне до заключението, че постиженията му в училище – или като цяло в бъдещия му професионален живот – са единственият критерии, който определя неговата стойност като човешко същество, това може да го направи работохолик и кариерист, който пренебрегва много от другите аспекти на живота си.

Ако което и да е от тези неща описва вас самите, ви съветвам най-накрая да протегнете ръка към онова уязвимо дете в себе си, което продължава да доминира живота ви, и да му помогнете да порасне. Опитайте се да разберете на колко години е, как изглежда, какво си мисли и от какво се страхува.

Говорете с него.

Вземете лист хартия и два различни по цвят молива – единият в дясната, а другият в лявата ръка. Ако сте десняци, то тогава напишете какво мисли вашето възрастно Аз. А с лявата – това, което детето у вас си мисли. (Ако сте левичари – обратното, разбира се).

В този разговор участвате само вие и вашето вътрешно дете. Как ще го започнете ли? За какво ще си говорите? Отговорите може и да не са това, което очаквате.

Сега, когато вече сте открили детето в себе си, започнете разговора. Време е да развиете взаимно разбиране. Попитайте го за какво копнее. Дайте му това, което иска. Кажете му няколко мили думи, изразете любовта си към него. Посъветвайте го.

Бъдете за него онзи родител, за който то винаги е мечтаело.