Коментар от Иван Бедров:

Нека оставим на конспираторите въпроси като тези: на едно място ли са замислени всички трусове в управляващата коалиция напоследък; централно ли се координира тяхното изпълнение; кой какво точно се надява да получи утре или малко по-напред във времето. След напускането на АБВ – най-малката част от управляващото мнозинство, вече има достатъчно информация на светло за отговор на по-важния въпрос: Защо?

Оставката на вицепремиера Ивайло Калфин, който отдавна играе ролята на обществено приемлив аватар на Георги Първанов, е досега най-светкавично нанесеният удар на това правителство. За първи път кабинетът на Бойко Борисов вече не може да разчита на гарантирано мнозинство в парламента, но непосредствена заплаха за правителството поне засега не се забелязва. Калфин просто направи задължителната крачка встрани от кабинета, за да може да бъде приемлив за публиката центристко-ляв кандидат за президент, който да е добре приеман в Брюксел, но едновременно с това да буди и надежди за бъдещи компромиси в Москва. Ето откъде идва този извод:

Театралният изстрел

В последната половин година и трите партньора на ГЕРБ заплашиха да оттеглят подкрепата си за правителството. Патриотичният фронт засега се заканва само на думи, но част от Реформаторския блок го направи – след „опраскването“ на съдебната реформа на 9 декември и след оставката на министъра на правосъдието Христо Иванов, Радан Кънев и партията му ДСБ обявиха, че минават в опозиция. Кънев имаше мотив, но не успя да извади своя министър Петър Москов. Георги Първанов извади своя министър Ивайло Калфин, но без да има мотив. Приказките за това как АБВ повече не може да бъде част от такова недиалогично управление са прекалено тънка завеса, за да им се обръща внимание. Очевидно Първанов, Калфин и компания имат друг план в главите си.

Невероятното спокойствие, с което тази новина бе посрещната от почти всички, само потвърждава липсата на непосредствена опасност за правителството. Макар и сега гласовете на официално подкрепящите управлението да са само 114, с тях кабинетът спокойно може да продължи да управлява, а и не бива да се подценяват уменията на Цветан Цветанов да постига ситуационни мнозинства. На теория правителството може да падне само при вот на недоверие, но дори БСП, ДПС и АБВ да се разберат за такъв, има достатъчно течни гласове за запълване на дупки в мнозинството.

Свързващата нишка

Наесен България ще избира президент. Росен Плевнелиев не може да бъде наречен фаворит, а и нито ГЕРБ обяснява дали ще го издигне за втори път, нито самият той казва дали има намерение да се кандидатира. Бойко Борисов вече обяви, че не планира да се състезава за поста, като освен това отписа на думи и някои от най-изявените лица на партията си. При това положение не е невъзможно дясноцентристкото пространство да остане без доминиращ кандидат, който да разполага не само с публична подкрепа, но и с изпитана изборна машина зад гърба си, каквито имат само ГЕРБ, БСП и ДПС.

Иван Бедров

Популярна фигура с подкрепа в центъра и в ляво, с консенсусно излъчване, с Русия в сърцето си и с достатъчно толерантност към кръговете около бившата Държавна сигурност може да разчита на сериозна подкрепа. Георги Първанов знае това много добре. Дали кандидатът ще се казва Ивайло Калфин, Ирина Бокова или някой трети, не е най-важният въпрос – поне не е по-важен от въпроса какви позиции ще заема този кандидат и евентуално президент. В последните месеци най-последователната линия на БСП и АБВ е срещу наложените от ЕС и САЩ санкции срещу Русия заради анексирането на Крим. А след новогодишната реч на Ахмед Доган и ДПС не би изненадало с подобна линия.

Въпреки неуспеха си в провеждането на радикални реформи в правосъдието и въпреки много бавното икономическо развитие, правителството на Бойко Борисов води стабилна прозападна политика. Росен Плевнелиев е още по-категоричен в евроатлантическите си позиции. В България, а и на изток от нея, има достатъчно влиятелни фактори, които биха искали този синхрон да бъде нарушен. Именно това е свързващата нишка между събитията днес, наближаващите президентски избори и годините след това. Което изобщо не означава, че ще наблюдаваме кампания с руски маршове и призиви за излизане от ЕС и НАТО. Точно обратното – българската олигархия има нужда от разкрачена позиция, защото може и да има връзки на Изток, но се храни с парите от Запад. Защо да не пробва известно време и от двете страни?

DW