Всеки, който е живял на общежитие в Студентски град, знае, че в определен момент най-съкровеното му желание е просто да се изпари от това място.

Денят, в който се изнесох от моето, беше паметен. И доста дълго очакван.

След 4 години, в които обитавах с познати и непознати онази стая с номер 209 (известна сред редовните й посетители като Mir Hostel), носталгията май е мъртва. Така си се роди.

Първият ми спомен от студентски град е булевардът пред УНСС, по чиято осова линия подтичвах, за да питам таксиджиите накъде е блокът ми, а часове по-късно си създадох още един първи спомен, сядайки на кафе в клуб Face с родителското тяло, докато всичко беше толковашарено, шумно и цветно, че ми изглеждаше като курортче.

Е, тогава не знаех, че кафенето и въобще почти всички заведения там няма да бъдат моя любима дестинация за свободните вечери. Кварталът е предимно чалголюбивомясто, в което едно време имаше легендарен Строежа, днес все още има Шедьовър, а за Маската не съм сигурна, но не е нещо специално. И един бивш Тукан, сега Саунд Уейв, в който се ходи на караоке.

Квартал на парадокса.

Когото и да попитате за живота в Студентски, ще ви каже, чеденонощните магазини са супер якото предимство, и си е вярно. Кварталът бълва заведения за бързо хранене, дюнери, катми, пици. За кратко през последната година съществува брутално симпатична Шкембудка, но студентският организъм понася чесън като елемент на чесновия сос в дюнера, но не и в шкембенцето с чесънче и люто. Всъщност Студентски е квартал на парадокса. Същият парадокс около затварянето на Строежа, за който плакахме и пишехме сълзливи статуси, но реално минимално количество хора и фенове го посещавахме в последните му месеци студентство…

Това е мястото, на което няма гладни улични кучета, но има доста гладни хора. Духовно.

Първата година си мислех, че на това място няма какво да се яде и мъкнех бабински манджи от село, голяма смешка, наистина. После открих топлата витрина във Фантастико, за която е доста спорно дали става или не за вечеря (това, което приятелски се усмихва в нея)…

И след това открих готварската печка, подарена от майка ми, което е поредният парадокс според правилата за обитаването на общежитията, според които не може да се внасят и ползват уреди…

Кажете го обаче на студентите през зимата в стаите със стари дограми, в които парното не е достатъчно, което от своя страна води до масовата употреба на духалки и всякакви печки, което пък от своя страна води до претоварване на ел. мрежата, което води до безтоково прекарване на вечерите и статус на домакинката в групата на блока: Знаем защо спира токът, не се правете, а преустановете употребата на духалки!

По този и други поводи си мисля как има някакви договорки с всякакви бизнесмени в квартала, защото ако общежитието ти няма обща кухня и нямаш условия за готвене в стаята, то се налага да си купуваш от заведения и магазини готови и не много ясни по произход и полезност неща. От друга страна това е мястото с най-много обществени перални(информация, получена от проверяващ подобни обекти служител), което показва необходимостта от перални в блоковете, които биха излизали по-евтино и удобно за студентите, но не и за бизнеса с перални там.

В студентското общежитие най-често живеят хора, които смятат, че могат да пеят.
Правят го на висок глас и отворен прозорец (ако дограмата не е нова и не пропуска звук), обичат да крещят всякакви вулгаризми и тъпотии, най-вече докато имаш да учиш за изпит, опитваш се да заспиш или правиш нещо смислено. В какъвто и момент да го правят, все е досадно, но пък е основно забавление за жалко съществуващите (неу)зрелостници. Най-големи са междуметията, свирканията и скандиранията, когато угасне токът. Ако имаше устройства, превръщащи звука в електричество, нямаше да има нужда въобще от ЧЕЗ, ЕВН и пр.

В общежитията не се пести.

Водата винаги тече, защото майсторите идват седмица-две по-късно, ако въобще някой дойде, или някой си направи труда да подаде сигнал (да се запише в книгата за ремонтни дейности при портиерите).

Често съседите отгоре са толкова щедри, че те наводняват, което води до петна по стените, теч през дупката на парното и естествено теч от тавана в коридора. Майсторите все са заети, затова водата от горното казанче си тече свободно поне 10 дни, причинявайки ми гняв и тъга, както и смущения в съня от шуртенето.

В общежитието няма скрито-покрито.

Чува се всичко: от затваряне на прозорец, врата и шкафче, до оригване, пръцкане, стонове, кихане. Случвало ми се е да ми казват наздраве някои от съседите, когато кихам. Ако е прекалено тихо, то все ще се намери някой съсед да чука по тръбите на парното, пресъздавайки сцена от хорър или просто тренирайки умението за ползване на морзова азбука, или просто придружавайки тананикането на някоя нова песен.

Рядко ви е нужен часовник за събуждане, защото вибрацията на алармата на съседа отгоре, е толкова силна, че върши чудесна работа.

Това е и мястото, за което майка ми възкликва разтревожено:

Как ще живееш тук?!

А по-късно отправя хвалебствия по мой адрес, че успявам да живея там. Всъщност не е кой знае какво геройство, но… майки…

Животът в студентско общежитие не е толкова лош, докато имаш ниски критерии и все още имаш търпението да съжителстваш с всякакви откачалки.

След този повратен момент е време за квартира.