С Младен бяхме заедно от една година, когато той ми предложи да стана негова съпруга.

Но тъй като и двамата бяхме прекалено млади, родителите му прецениха, че трябва да живеем с тях. След разкошното сватбено тържество, си събрах багажа и се преместих в новия си дом.

В началото всичко беше наред, но щастието ми се оказа краткотрайно. Свекърва ми реши да ми покаже, че у тях се слуша само нейната дума и при всеки спор хвърляше вината върху мен. Младен не се намесваше в кавгите ни, но за сметка на това често излизаше и се прибираше късно вечерта пиян. Свекърът, като безгласна буква, също стоеше настрани.

От ден на ден бракът ми се пропукваше, докато половин година по-късно положението ескалира до степен, в която с майката на мъжа ми не можехме да се гледаме в очите.

Нямах сили да търпя нито миг повече претенциите на възрастната жена и отчаяно помолих Младен да се отделим от родителите му.

Десетки семейства живеят на квартира, защо не и ние? Но вместо да срещна подкрепа, със студен, нетърпящ възражение тон, мъжът ми заяви, че спокойно мога да се върна там, откъдето съм дошла, защото в живота му имало друга жена, с която планирал да създаде семейство.

След време разбрах, че любовницата на Младен е много по-възрастна от мен и двамата са имали връзка още преди да се оженим. Всъщност те никога не са се разделяли. От силния стрес съм припаднала. Уплашен, че мога да умра и да изкарат него виновен за смъртта ми, мъжът ми ме закарал в болницата. Там разбрах, че съм бременна.

Знаех, че с брака ми е свършено, затова поисках да махна детето, но лекарите ми казаха, че е късно. Един аборт щеше да е равностоен на убийство. Умишлено скрих бременността си от Младен.

Този човек ме изхвърли като куче от къщата си и нямаше никакво право да знае, че ще става баща. Но най-много се страхувах как ще приемат родителите ми новината, че дъщеря им ще бъде самотна майка. Цялата треперех, когато разплакана признах на татко, че мъжът ми ме изгони бременна от дома си. Това беше и моментът, в който разбрах, че бащината любов не знае граници.

Няколко месеца по-късно от къщата ни се чуваха музика и песни. Семейство, близки и приятели, заедно отпразнуваха раждането на сина ми. Най-щастлив беше татко.

Единственото, за което съжалявам, е, че моето дете няма да има бащата, който аз имам. Благодаря ти за подкрепата, татко!