Остават броени часове до Нова година, или до Сурва (Сурваки, Васильовден), както от дълбока древност я наричат българите.
Във времето тя се е превърнала в народен празник с характерни ритуални практики, на които се радват малки и големи. Правим сурвакници, учим децата да сурвакат и да изричат благопожелания, останали от античността. Но задаваме ли си въпроса как е възникнал този народен обичай, отбелязващ началото на новата календарна година, или го приемаме като даденост? А историята му звучи като приказка, която искам да разкажа.
Сурва се отбелязва винаги на 1 януари (14 януари по стар стил). Макар че на този ден православната църква отбелязва паметта на св. Василий Велики, откъдето идват и наименованията на празника Василовден, Васильовден и т. н., Сурва е една от маскарадните игри наред с кукерските, чийто произход се открива в далечни земите на Балхика, Персия, Халдея и Шумер, и е в пряка връзка с религията на древните българи. Така поне считат много изследователи на древността.
Според арабския хронист Хаджи Омар Нардуган (Мардуган, Мардукан, Нардуан) е волжско-българското Рождество на Мардукан, което българите празнували по време на декемврийското слънцестоене в Хазарската държава. Участниците в празника си поставяли маски и се разделяли на две половини. Едните защитавали снежната крепост на злия бог Тама-Тархан, а другите се стремели да влязат в крепостта с помощта на огромно бяло чучело (Белия бог) на кон, бик или камила. Носели бялото чучело на високи копия или го возели на талига; всички пеели, свирели на тръби и думкали тъпани. Крепостта се превземала, а куклата на Черния бог окачвали на дърво като жертвоприношение. Церемонията символизирала битката между злите сили (Черния бог) и светлите сили (Белия бог), характерни за космогонията на иранските народи. В славянския пантеон едни от основните митологични персонажи са Белобог и Чернобог.
А известната Елена Блаватска споделя наблюденията си за българите и древния обичай Сурва в следосвобожденска България: християните българи напълно са запазили култа към Слънцето. Преди повече от хиляда години този народ… е бил покръстен в християнството. И въпреки това те си остават същите езичници, както и по-рано. Ето например как те празнуват Рождеството и Новата година. И до днес те наричат този празник Сурваки, тъй като той съвпада с празника в чест на древния български бог Сурва. В българската митология това божество – Сурва – очевидно е идентично на арийското Суря – Слънцето – бога на топлината, плодородието и изобилието. Корените на този празник отиват далеч в дълбините на вековете, тъй като много преди християнството българите са се покланяли на Сурва и са посвещавали празника на Новата година на този бог, молейки го да благослови нивите им и да изпрати на тях самите щастие и процъфтяване. Този обичай е запазен в цялата му езическа сила и макар че във всяка една местност има своите особености, обредите и ритуалите като цяло са едни и същи…
Според една от популярните теории за произхода на българите те са индо-ирански (арийски) народ, живял близо до древния град Балх край р. Амударя в подножието на Памир и Хиндокуш.
В иранската митология Саурва е едно от божествата, подвластни на Ангри Майню – бога на тъмната и лоша страна. Именно на него дунавските българи вярвали, че през зимата ги дарява с благодат, здраве и късмет. Иранските магове, каста от шумерски жреци, въз основа на стари арийски вярвания създали Зороастризма, известен като Огнената религия. Паралелно на зороастризма в Бактрия тези магове създали Зурванизма с върховен бог Зурван – бог на безкрайното време, съдбата и космоса. Българският вариант на името на този бог е Сурва. Следователно дунавските българи са наследници на култа към Зурван. Зурванизмът и Зороастризмът са огнени религии, при които огънят е почитан с различни ритуали, и е възприеман за земна форма на небесния огън на слънцето. По същия начин чрез Сурва се почита огънят. Уникално идентични са видът на българските кукери и изображенията на Зурван, изобразяван като човек с лъвска маска със змия над нея, с криле и държащ жезъл и меч. Българските кукери също са с животински маски, по които често се слагат птичи пера във форма на криле. Кукерите носят и дървени мечове и тояги с чимшир.
Българските сурвакари от край време наричат:
Сурва, Сурва, нова (весела) година,
златен клас на нива,
червена ябълка в градина,
пълна къща с коприна,
жив и здрав и догодина,
догодина до амина!
А молитвата към бог Зърва (Зурван) в Согдиана (съответства на областите Самарканд и Бухара в Узбекистан с потомци днешните таджики) звучи така:
Зърва, Зърва, (дай ни) нова (весела) година,
(дай ни) златен клас на нива,
(дай ни) червена ябълка в градина,
(дай ни) пълна къща с коприна,
(дай ни) живот и здраве и догодина,
догодина до амина!
И днес в България Сурва е любим български обичай и празник, съхранил древните си ритуали за гонене на злите духове и сили чрез маски и огън в момент на важен жизнен преход, когато Старата година си отива и настъпва Новата. Именно тогава всеки човек живее с най-голямата надежда за щастливо добруване.
Но Сурва без сурвакари, сурвакница и сурвакане няма и не може да се случи. Според народната традиция основният обичай, който се изпълнява на Сурваки, е т. нар. сурвакане – обредно обхождане на определена територия (махала, квартал, най-често цялото селище) от група сурвакари – 4–12-годишни момчета или от ергени, облечени в носии. Сурвакарите задължително носят сурвакници и с тях сурвакат (леко удрят по гърба) роднини и съседи, като наричат известното благопожелание за здраве и берекет. Стопаните им дават пари, захарчета, кравайчета, бонбони или дребни подаръци.
Сурвакниците са много специални и не случайно се правят само от дрян. Причините са много. Дрянът е едно от свещените дървета (храсти) на българите, тъй като е жилав и здрав; цъфти през зимата и цветовете му са първата храна на пчелите; от дървесината му се правят части на гайди и кавали, както копия и стрели, а плодовете му се използват за храна и лекарства. От него се правят сурвакниците, за да може чрез тях при сурвакането да се предадат на хората неговата издръжливост и дълголетието му.
Сурвакниците се правят от дрянова пръчка, към която се превиват във формата на кръг дрянови вейки. Тя богато се украсява с пуканки, символизиращи разпукването и избуяването, гевречета като благодарност за реколтата през изминалите месеци; лентички и гирлянди, представящи светлината и природното многоцветие. Слагат се още сушени плодове, орехчета, вълна и парички. Всички трябва да осигурят изобилието, което се цели чрез сурвакницата.
Този стар като света обичай не оставя никого безразличен и затова всеки дом е отворен за истинските сурвакари, които носят със себе си надеждата за здраве, семейно благополучие и късмет в момент, когато Новата година пристъпва прага ни.
Приказката за Сурва не свършва дотук. Християнската църква възприема и този древен езически празник и го вмества в своя календар и то като първи за новата календарна година. Сурва е от зимните празници, попадащи в периода на т. нар. Мръсни дни, като Бъдни вечер и Коледа. Вечерта преди Сурваки е известна като втората кадена вечер по подобие на Бъдни вечер, която е първата кадена вечер. Прекадяването се извършва от стопанина на дома или от най-възрастната жена в семейството. По традиция в нощта преди Сурваки се нарежда празнична трапеза, около която се събира цялото семейство. Ястията повтарят тези, които се слагат на трапезата на Бъдни вечер, но задължителни са свинско месо и баница с дрянови клончета с пъпки, като всяко от тях се нарича за здраве, късмет, плодородие и т. н. и според това на кого кое се е паднало, се гадае за състоянието му през идущата година.
На Сурва се изпълняват и други обичаи като ладуване, специфични игри и т.н., които са характерни за даден район. Те само допълват и разнообразяват богатия на символика народен обичай Сурва, унаследен от древността, но останал непроменен. И макар и езически по същност без него не бихме били същите – колкото българи, толкова и хора на широкия свят. Обичай, който ни прави по-щедри и по-добри.
Не случайно от декември 2015 г. обичаят „Сурова“ (или „Сурва”) в Перник е част от нематериалното културно наследство на човечеството.
Официално празникът е включен в престижния списък на ЮНЕСКО.
