– Бабо, тежи ми, много ме боли, бабо!

– Знам, миличка, знам! В очите ти го виждам.

– На сърцето ми тежи, бабо! Толкова го обичам!

– Обичай го, детето ми! Срещу това лек няма. Любовта тежи, когато няма кой да я поеме. Товарът и остава в теб и трябва да се научиш да го носиш без да те смачка.

– Винаги ли ще ми е така, бабо? Няма да мога да издържа!

– Не, детето ми! Любовта по някое време свършва да боли и тежи. Ще свикнеш да я носиш вътре в себе си и даже ще те пази, когато загубиш нещо скъпо.

– Но неговата любов е свършила, бабо, на него по-леко ли му е?

– Сега му е по-леко, малката ми, но за после… не знам. Не знам Бог какво му е отредил. А ти ще трябва да си силна и да се справиш с тази негова Свършила Любов. Знаеш ли как се рисува свършила любов?

Като празна чаша от хубаво червено вино.

След последната глътка се стичат червени струйки на дъното и образуват капка. Иска ти се да изпиеш и нея, но тя вече няма същия вкус. Ароматът все още стои в чашата, а капката на дъното напомня за прекрасната течност на… отминалата любов. Плачеш… Спомняш си… Питаш се – защо… Заспиваш… И…

На сутринта вече я няма… само червени следи… изветряла е и последната капка…

Останала е просто една празна, неизмита чаша. Държиш я в ръка и си спомняш… моменти от изпитата, свършилата любов. Въздишаш… и… я измиваш. Внимаваш да не я счупиш, захлупваш я, гледаш как се отцежда, полираш я с кърпа и капчица вода да не остане. Събираш спомените в нея и я прибираш на високо… да не се изгубят… даже не искаш да я държиш в момента, защото тежи…

Тежкото минава с времето и остават само хубавите спомени. Ще се научиш да вземаш чашата в ръцете си и да и се усмихваш. Няма да те боли и да ти тежи. Ще се научиш да пълниш чашата с Истинска Любов. Споделена. Тя не тежи и не свършва, детето ми! Нито на този, нито на онзи свят. А сега поплачи и излей мъката, да измиеш чашата и да събереш само хубавите спомени от свършилата любов.