Били сте с даден човек в продължение на няколко години, обядвали сте заедно, празнували сте, ходили сте в паркове, обичали сте се и въпреки това нямате ни най-малък спомен от всичко това.

От най-драматичния момент в живота ни – раждането, до първите стъпки, първите думи, първата храна, чак до детска градина, повечето от нас не могат да си спомнят нищо за период от няколко години.

Тази огромна дупка в паметта разочарова родители и озадачава психолози, невролози и лингвисти в продължение на десетилетия. Тя се превръща в малка мания на бащата на психотерапия Зигмунд Фройд, който я нарича „детска амнезия“ преди повече от 100 години.

Феноменът повдига редица въпроси. Дали наистина осъзнаваме какво се случва около нас, когато сме малки? Можем ли да запомним неща, които не сме в състояние да опишем с думи? Крие ли се някъде в нашето съзнание, случилото се след раждането?

Проблемът е, че бебетата всъщност са като гъби, попиващи информация. Техните мозъци образуват по 700 нови невронни връзки всяка секунда. А уменията им да изучават езици биха накарали всеки полиглот да позеленее от завист. При това процесът на усвояване на знания доказано започва още в майчината утроба, предава BBC, цитирана от vesti.bg.

Така стигаме до първото възможно обяснение. Дори като възрастни ние забравяме неща, които съзнанието ни няма нужда да задържи. Това е естествен процес, който се случва през целия живот.

През XIX век немският психолог Херман Ебингхаус провежда серия от експерименти със себе си, за да тества границите на човешката памет. С цел да гарантира, че умът му е като празен лист той измисля думи без смисъл с произволни срички и се опитва да ги запамети.

Експериментът и направените от други учени след това показват, че мозъкът е смущаващо бърз в забравянето на ненужните неща. В рамките на час забравяме половината от новата информация, която сме научили, ако не я ползваме. А след 30 дни паметта ни задържа само 2-3% от наученото.

Ебингхаус обаче открива нещо много важно – начинът, по който забравяме е напълно предсказуем. Но нещата с бебетата не стоят така. През 80-те години на XX век учените открили, че дупките в паметта на човек от първите 7 години на живота му са много по-големи, отколкото би трябвало, ако мозъкът работеше както в по-късна възраст.

Още по-интригуващо е, че има и изключения. Някои хора си спомнят събития от 2-годишна възраст, а други нямат никакъв спомен за първите 7-8 години.

За да разбере феномена психоложката Чи Уанг от университета „Корнел“ събира стотици спомени от китайски и американски студенти. Те показват специфични национални стереотипи. Разказите на американците са по-дълги, описателни и видимо егоцентрични. От друга страна историите на китайците са по-кратки и фокусирани върху фактите. Любопитно, но най-ранният спомен на студентите от САЩ предхождат средно с 6 месеца този, на колегите им от Китай.

Същия стереотип показват множество други изследвания. Изглежда фокусът на американската култура върху личния интерес подобрява паметта на децата, тъй като изпълва повече събития с важност за тях.

Рекордът за най-ранни спомени обаче държат маорите в Нова Зеландия, чиято култура включва силен акцент върху миналото. Много от тях си спомнят събития от времето, когато са били само на две години и половина.

Националната култура също така определя начина, по който се изразяваме, а според някои психолози спомените са тясно свързани с умението ни да говорим, тъй като езикът създава структура и организация, и ни позволява да включим случките в история и да им придадем контекст.

Други психолози обаче не са съгласни.

Не е открита никаква разлика в детските спомени между тези, които са родени глухи и са израснали без езика на знаците в първите си години, и останалите хора.

Може би проблемът е физиологичен – хипокампусът (делът на мозъка, който отговаря за дълготрайната памет) на децата не е достатъчно добре развит. Мозъците на бебетата плъхове, маймуни и хора постоянно добавят нови неврони. Изглежда, когато този процес спре, ние започваме да формираме дългосрочни спомени.

Само че събитията от детството се отразяват на нашето поведение години и десетилетия след като са се случили, въпреки че не ги помним. Изглежда все пак те се съхраняват някъде – място до което нямаме съзнателен достъп.

Реално трябва да бъдем много предпазливи към спомените си от детството, защото много от тях могат да са фалшиви. Елизабет Лофтъс, психолог в Калифорнийския университет посочва, че хората често успяват да визуализират това което си мислят, че им се е случило и го превръщат в спомен за въображаеми събития.

Лофтъс знае от първа ръка как се случва това. Нейната майка се удавя в басейн. Години по-късно психоложката е убедена от роднини, че е открила плуващото тяло. Внимателно проучване на инцидента обаче показа, че този спомен е напълно фалшив. Изследванията на Лофтъс показват, че ние често сме по-уверени в нашите въображаеми спомени, отколкото в тези, които отразяват реални събития. В ретроспекция първите са по-ярки и детайлни.

Така не само че повечето от нас не помнят, какво им се е случило като малки, но и спомените, които си мислим, че имаме, може да са фалшиви.