Холандския османист професор Махиел Кийл пренебрегва установени научни истини за далечното или близкото историческо минало на българския народ. В своята книга “Хора и селища в България през османския период.

Събрани съчинения,” преведена на български език, той твърди, че по време на турското робство българите приемат исляма само доброволно поради икономически съображения и върху тях не е оказван какъвто и да било натиск или прилагано насилие от османската власт.

В друга негова книга “Изкуство и общество в България през турския период”, също преведена и издадена на български език (2002 г.), той обижда българите с недопустими за един учен вулгаризми. В книгата си той пише: “Ах, тези лоши и неблагодарни българи, които неизвестно защо са вечно недоволни от така добре уредения си живот по време на чуждото владичество, спретнато им от невероятно благородните и толерантни османлии, вместо да им се чувстват задължени за това.

Но какво може да се очаква от балкански аборигени, сред които пък българите са най-скапания народ, след като за едно адекватно отношение към османското минало и останалите от него културни паметници се изискват човешки качества, каквито не се поощряват на Балканите”.

Не бива да отминаваме и друг негов “принос” към османистиката и българската история, който се изразява в преиначаването на една измислена журналистическа сензация и я превръща в “научна” истина. През 1879 г. в английски вестник се появява публикация за 30 тона кости на османски войници, загинали в сраженията при Плевен, купени от английска фирма и превозени със знанието и съгласието на османските власти от пристанището Родосто в Мраморно море до Бристолското пристанище на Англия.

През 1890 г. в своите мемоари “Camp and Studio” Ървин Монтагю, военен кореспондент и художник, непосредствен свидетел на боевете при Плевен, с доловима ирония преразказва тази история като анекдот, свързан с Руско-турската война (1877-1878 г.).

Британският специалист по история на журналистиката Рупърт Фурно включва този куриозен анекдот – разказ без претенции за достоверност – в своята книга за битката при Плевен и нейното отразяване в тогавашния британски печат. Книгата е издадена в Лондон и Ню Йорк през 1958 г.

Ървин Монтагю и Рупърт Фурно се отнасят с недоверие към историята с костите на османските войници поради известната практика на журналистите да пускат фиктивни сензационни известия във вестниците, за да привлекат читателското внимание и предизвикат по-голям интерес в британското общество.

Но включената в техните книги “история” остава и доста по-късно, през 1995 г., холандският османист проф. Махиел Кийл я предава като факт в своята статия за Плевен, публикувана в многотомната Encycllopedia of Islam. (1) По такъв начин сензационната измислица, но вече като “научен факт”, попада в това авторитетно издание с много висок тираж за мюсюлманите в ислямския свят.

Десет години по-късно, през 2005 г., същата статия с “научната“ и зловеща информация за мнимата съдба на османските кости е преведена и отпечатана на български език в сборника със съчинения на М. Кийл, посветени на България. (2)

През 2012 г. излиза от печат сборникът “Турците в България. История, традиции, култура”, под редакцията на Антони Георгиев. В това луксозно и впечатляващо двуезично издание, предназначено за световната научна и културна общественост, измислицата се тиражира вече като особено скандален текст, свързан с панорамната експозиция “Плевенската епопея” и сраженията при Плевен, който завършва по следния начин:

“Но къде са турците, загинали при Плевен? Малко известен факт е, че повечето от десетките хиляди мъртви били погребани в масови гробове. По-късно те били изкопани и предадени на английска фирма, която ги използвала като тор в британското земеделие” (3). С включването на цитираната измислица в това българско издание журналистическата сензация отново, вече за трети път, се легитимира като безспорен научен факт.

Споменатият “малко известен факт” е разобличен с надеждни аргументи като публицистична мистификация в научната статия на професор д.ист.н. Илия Тодев “И на Шипка не всичко е спокойно”. (4)

Срещу тази лъжа има протестна подписка от плевенската общественост до президента, министър-председателя и председателя на Народното събрание, до посланиците на Република Турция, на Руската федерация, на САЩ, до посланиците на държавите – членки на Европейския съюз в София и други.

Ръководството на Института за исторически изследвания към БАН също изпраща писмо до редакторите на българското издателство “Vagabond: media Ltd”, в което е отпечатана книгата “Турците в България. История, традиции, култура”, с настояване за публично опровержение на посочения скандален текст в книгата.

Заглавието на книгата – сборник “Турците в България. История, традиции, култура”, с научно-популярно изложение и с много илюстрации, задължава авторите, български учени и журналисти, да предложат на читателите турци и българи текст само за турската етническа общност в нашата страна. Съзнателно и провокационно предизвикателство към българската научна и културна общественост, а също и към българските официални власти, е включването на текст и цветни фотоси за българите мохамедани, за другите мюсюлмански общности и за турскоезичните българи с християнско вероизповедание – гагаузите, които не са турци.

Мястото на тези различни от турците етнически групи, без гагаузите, в спомената книга-сборник е обяснимо и оправдано само ако тази книга има заглавие “Мюсюлманите в България”. Това разминаване между заглавието на книгата и нейното тематично съдържание е доказателство за липсата на концептуално-методологическо научно мислене у авторския колектив, за недостатъчната му историческа и етноложка култура.

Другото обяснение е: съзнателно формулирано тенденциозно заглавие и публикуван текст с антинаучно съдържание във вреда на българската историческа наука, за манипулиране на историческата памет на българите мохамедани и на другите нетурски мюсюлмански общности с цел тяхното приобщаване към турците в България и в Република Турция.