Той е математик, но е посветил професионалния си път не на числата, а на думите. Константин Йорданов е Директор Книгоиздаване в Издателство „Сиела”, с повече от 17 години професионален опит в бизнеса с книги. В навечерието на Деня на будителите, разговаряме с него за перспективите пред книгоиздаването у нас и тенденциите на пазара.

Г-н Йорданов, само пред дни приключи най-голямото изложение на книги в света – панаирът във Франкфурт. Какви са впечатленията Ви?

Има някои много ясни впечатления от панаира. Едното е, че електронната книга не е изместила физическата. През 2012 г. във Франкфурт беше лудост – „Край, затваряме печатниците, всичко ще бъде електронно, физическите книги умират още утре сутринта”. Много от търговците си мислеха, че ще станат продавачи на софтуер, без да печатат, ще продават устройства и народът ще чете само в електронен вид, обаче това не се случи.

Само в Малайзия, която е технологична страната, и живеят 30 млн. души, делът на електронните книги е между 1-2%. Преди 5 години са харчели средно 200 долара на човек годишно, а сега харчат 140 долара на година за книги. За справка, в България на човек годишно се дават около 10-12 долара, което е 12 пъти по-малко от Малайзия. В България делът на електронните книги е близо до 0%, за което има ред обяснения. Предлагането на физически книги в пъти надвишава електронното, а и все още има голямо неудобство при свалянето на онлайн книги, при които системите не са съвършени. Както знаем, в нашата страна обичаме да не си плащаме и да пиратстваме.

Има много учебници, които вече са във електронен вид, но това е нормално. В образованието е хубаво да имаш търсачки и връзки, докато в един роман те не ти трябват.

Второто ми голямо впечатление е функция на първото –книгата оцелява физически, тъй като тя дава не само усещане, но вече е и произведение на изкуството. Има чудеса на тема полиграфия и дизайн, за които се полагат огромни усилия. Неслучайно с нас беше и фирменият ни художник Дамян Дамянов. Преди няколко години, когато започнахме да издаваме Джани Родари в България, а той в Италия се илюстрира от най-добрите дизайнери и илюстрациите са с непосилни суми за нашия пазар,  Дамянов направи рисунката на „Приказки по телефона”. Когато италианският агент я видя, коментарът й беше, че е феноменална.

Кои права на автори купи издателство „Сиела” от Франкфуртския панаир?

Купуването на права е нещо сложно, защото там са всички световни агенции, през които основно се купуват права на автори. Отделно има и издателства, които си поддържат правата директно, и те също присъстват. При нас важи правилото, че ако едни издателство е закупило правата над един автор, то същото има право да купи и следващата му книга. Битката е за дебютанти и нови изненади – кой ще открие новия Джорд Мартин, новия Стивън Кинг или Дан Браун, или дори новия УмбертоЕко.

Във Франкфурт понякога директно си стискаме ръцете за някои сделки, още на самият панаир. Така направихме и с нашия автор Фредрик Бакман, който е написал нова книга, която ще издадем за Коледа, буквално в последния момент. Има и други, за които също сме сключили сделки, но много от книгите се дават първо на ревюиращи, и после преценяваме дали да кандидатстваме за права, или не.

Какво да очакваме от „Сиела” през новата година?

През следващата година пак ще издадем към 150-200 книги както и през тази, което за България е абсолютен рекорд. Малките издателства правят по 20-25 книги на година, което е по 2 книги на месец. Ние сме от големите, защото правим средно по 1 книга на работен ден.

Предстои ли консолидация в българския книгоиздателски бизнес, както показва практиката в чужбина?

В България все още такива окрупнявания не са се случвали. Ние сме в ранния етап на бизнеса, както е било в Германия преди много години. Разделени сме на малки, средни и големи фирми, но такива, които още не са поглъщали други. Не сме минали през този етап, но и пазарът ни е малък и не го налага. Към днешна дата това няма как да се случи, а когато някога започне, ще е от големите играчи.

Неминуемо предстои нещо подобно, защото много от хората, които са започнали да се занимават с книги през 90-те години, вече са във възрастова група над 60 години и е много вероятно да поискат да се оттеглят от бизнеса. Няма гаранция, че техните наследници ще искат да се занимават с този сектор. Ще се стигне до това, че издателствата ще бъдат изправени пред въпроса дали да прекратят дейността си, или да се продадат. Според мен такава вълна предстои в близките години.

Въпреки малкия пазар в България, специалисти по книгоиздаване не се търсят и създават. Развива ли се тази професия у нас?

Търсенето трябва да дойде от издателствата. При нас един от проблемите е семействеността, местата в сектора се освобождават, когато детето в семейството не иска да се занимава с бизнеса. Няма много търсене на кадри, за съжаление, и предлагането не е голямо. Въпреки че са завършили съответното образование, много малко от студентите знаят за „живия” бизнес. Най-добрият вариант е да си „отгледаш” студента още от 1-2 курс, да работиш с него и да го запознаеш с бизнеса.

Забравила ли е държавата сектор книгоиздаване у нас?

Абсолютно! Миналата година се прие Национален стандарт за библиотеките, който гласи, че на глава от населението трябва да се купят 0,15 книги, което прави 800 000 издания. Държавата трябва да ги предвиди в бюджета и да даде пари за тях. Според изчисления на Асоциация Българска книга, това струва 8 млн. лв. На първо четене от бюджета за миналата година вместо 8 млн. лв. бяха, поискани 3 млн. лв. Втората мистериозна стъпка беше, че при второ гласуване на бюджета и тези 3 млн. лв. изчезнаха и стигнаха до 0 лв. 8 млн. лв. моментално щяха да вдигнат целия оборот на книги в България. Той е средно 140 млн. лв., като щеше да бъде повишен с 6-7%, което е страшно много за сектора. Това щяха да бъдат книги, селектирани от библиотеките, и там щеше да има много български автори, на които да се помогне.

Надяваме се за предстоящия бюджет Асоциация Българска книга зорко да следи нещата. Ако големите библиотеки най-накрая влязат на пазара на книги,  това гарантира финансовото обезпечаване на един български автор за излаз на пазара, което е голяма стъпка.

Чете ли българинът и какво чете?

Правим периодична анкета на всеки 5 години за четенето и практиките при четене. Изследването показва, че активно четящите хора, които за година четат поне 1 книга, са 42% от българите, а другите 58% не четат изобщо. По света резултатите са подобни. Хората, които си купуват поне 1 книга годишно у нас обаче са 30% и статистиката се разминава критично с тази в другите държави. Средно у нас се продават 7 млн. книги. Харчим около 10 долара годишно на човек за книги, което означава по 70-80 цента не месец. Показателят в „белия свят” е 12-15 долара на човек месечно. Тази статистика дава много обяснения защо едни неща се случват тук.

Правилно ли разбирам, че на българина му е скъпо да купува книги?

Не, напротив. Ако се направи статистика колко харчи българинът за алкохол, ще се окаже, че въобще не му е скъпо. Просто у нас образование и култура не са приоритет, а са поставени на най-последно място. Едва ли има сектор, за който българинът да харчи по-малко пари, отколкото за книги.

Какво трябва да направи държавата, за да стимулира четенето?

Държавата не обръща внимание на книгата, защото тя има корична цена и ясно дефинирани отстъпки. Така, за разлика от материалите в строителството, от програми за спонсориране на книги не може да се краде. Европроектите субсидират превода на автори от съответните страни. Европа не раздава щедро пари за други дейности в книгоиздаването. Колкото и странно да изглежда, най-големият дарител за библиотеките в България е съпругата на Бил Гейтс, с организацията Световни библиотеки. Нищо повече не се иска от държавата от това да помогне за библиотеките. На регионален принцип трябва да работят и общините, които да подпомагат проекти, свързани с книги и четене.

Отчита ли се с ръст в продажбите на книги, какъв е трендът?

Трендът е към ръст в последните няколко години. През пролетта на 2009 г. дойде кризата в нашия бизнес и си отиде през 2012 г. Оттогава досега има лек ръст в рамките на 3-5%, който се отчита всяка година. Той ще продължи до момента, в който пак глобално нещата се разбъркат, но до следващата криза очакваме продажбите да вървят добре.

България остана една от малкото държави в ЕС, които не са понижили ДДС върху книгите. Какво е вашето мнение?

ДДС е чудесен инструмент по време на криза. Като започнат да спадат пазарите с 5-10% годишно и да се затварят книжарници, един от механизмите да субсидираш книгоиздаването, е намаляването на ДДС. През 2009 г. държавата не приложи този инструмент, за да подпомогне спада в сектора. Намалението на налога води до две неща – леко понижение на коричните цени и облекчение за издатели, книготърговци, печатари. Това ще помогне да се дават повече пари на преводачи, на художници, на автори.

ДДС върху книгите се равнява на едни 10-15 млн. лв. годишно, които се взимат от сектора, слагат се в купата на държавния бюджет и, за съжаление, отиват за плочки. Аз искам тези пари да останат в нашия сектор. Това са пари взети от четящите хора, които не са никак много, и от тези, които купуват книги, които пък са още по-малко. И след като държавата ги вземе от тях, е редно да ги върне пак при тях. Може да ги върне, като даде пари за ваучери за книги за ученици, за студенти, за библиотеките. Тези пари трябва да се завъртят в същия кръг, те после ще се върнат. Когато секторът тръгне нагоре, държавата ще взема 20, вместо 15 млн. лв. и тези пари ще генерират нещо смислено.

Държавата дава милиарди левове за магистрали, падат се около 10 млн. лв. на километър. Необходимо е поне 1 километър магистрала на приравнят за българското книгоиздаване, не повече. Искаме цялото българско книгоиздаване на година да е равно на километър магистрала, защото сега не сме и 10 см.

Какво да очакваме от „Сиела”?

Ние, както винаги, сме неуморни. Най-важната ни задача е да работим за клиентите. Тези, които четат и купуват книги, ни принуждават да ставаме все по-добри. Годишно по света излизат 1 млн. книги, в България влизат 5000 от тях, което означава, че ние избираме от 200 една, и сме като златотърсачи. Обещаваме, че ще селектираме най-доброто.

През последните 5 години редовно правим годишни и седмични класации за книги, колкото и на някои литературни критици да не им харесва. За нас е важен критерият кога ти ще си дадеш парите на касата за една книга, и това не трябва да се подценява. След като хората масово дават пари за определено издание, това не е случайно, затова тези класации са много важни. Нас ни интересуват класациите и на колегите, а не само да си закачим еди статуетки.

През последните години тези, които раздават награди за книги, са развили странно чувство, че е престъпление да номинират за награда книга, която се е продава повече от 200 пъти. Не може тази, която се е продала 5000 пъти, да е боклук, а тази с 200 проджби да е невероятно стойностна. С тези награди се оказва, че в България няма повече от 200 души, които да оценят една добра книга.

При наградите у на се получава пълно разминаване на отличените книги и пазарните резултати, което очаквам да се промени. Често се случва тези книги дори да не са влизали в книжарници. Абсурдно е да се награди издание, което дори не е влязло в книжарниците.

Средните продажби на българските автори все още са в рамките на едно родно село. Първо трябва да излезем от голямото село. Защото, ако се изразя метафорично, повечето са на „ниво Дулово”, и нито един български автор не е стигнал до „ниво Русе” – 100 000 продажби все още няма никой.