Истините и заблудите…
По данни на Американската психиатрична асоциация около 5 процента от децата в САЩ страдат от Синдром на дефицит на вниманието и хиперактивност (СДВХ). В същото време броят на диагностицираните надвишава 15 %, като на голяма част от тях се предписват тежки лекарства с последици за цял живот.
Това е основният факт, върху който акцентира книгата ADHD Nation на журналиста Алан Шварц (Alan Schwarz). Да се обясни защо се оказва така, че две трети от лекуваните от СДВХ деца всъщност не страдат от този синдром, е централната задача в книгата.
„Резултатът е безпощадна критика към фармацевтичната индустрия и обрисуването на една обезпокоителна картина за случващото се с нашите деца в името на душевното здраве.“, пише Scientific American.
Какво те подтикна да напишеш тази книга?
През 2011 г., след като бях прекарал четири години в осветяване на сътресенията в Националната лига по футбол и младежки спортове за New York Times, изпитах желанието да се захвана с друг проект. Бях чувал, че гимназисти в родния ми окръг смъркат Адерал преди изпитите си, за да постигнат по-добра концентрация. Бях ужасен и реших да разбера повече. Но за мен това не беше толкова история, свързана с „детската психиатрия“ или „злоупотребата с наркотични вещества“, колкото за напрежението в училище и натиска, на който са подложени децата ни.
Когато се вгледах по-задълбочено, беше очевидно, че националната ни система за третиране на ADHD до голяма степен не умееше да разграничава – много лекари предписваха медикаменти, без въобще да се замислят дали дадено дете действително страда от такъв синдром, или не. И тогава хапчетата се купуваха и продаваха от учениците, които си нямаха и идея с какво се захващат. Обърнах се към общността на детските психиатри за отговори, но те отрекоха подобно нещо да се случва. Отрекоха съществуването на множество фалшиви диагнози. Отрекоха, че тийнейджърите купуват и продават хапчетата. Отрекоха процентните стойности на диагнозите в страната, съобщени от C.D.C (бел. ред. Център за контрол и превенция на заболяванията – Centers for Disease Control and Prevention), и казаха, че са неверни. Всъщност отрекоха да има какъвто и да е проблем в рамките на техния свят.
В крайна сметка протестираха много. Написах поне десет истории за първата страница на New York Times в периода между 2012 и 2014 г.
В какъв смисъл СДВХ е „епидемия“ и как е била „създадена“ тя?
СДВХ сам по себе си не е епидемия – грешните диагнози са. Ако системата функционираше по такъв начин, че да се „задържи“ близо до петте процента диагнози, изписани в официалната дефиниция на Американската психиатрична асоциация, нямаше да го има този проблем. Но системата не функционира правилно. Близо 15 процента от децата в САЩ, които навършват 18, са били диагностицирани с ADHD, 20% от тях момчета. Напълно е неоснователно. Не толкова трябва да мислим как да „поправим“ нещата – защото духът вече отдавна е напуснал бутилката, ами как да подобрим метода на диагностициране за децата, които наистина влизат в конструкта, както и да помогнем на другите деца по различни начини.
Много деца имат проблеми и се нуждаят от помощ – но проблемите им в множество случаи произлизат от травми, притеснения, семейни проблеми, лош сън или хранене, тормоз в училище и пр. Не бива да ги оставяме. Трябва да им помогнем. Но трябва да сме по-внимателни за начина, по който го правим, отколкото да им даваме по автоматичен път диагноза на иначе сериозно и трайно заболяване.
А за „създаването“ е ясно, че СДВХ, откъдето и да идва и както и да се проявява при различните хора, се „раздухва“ много отвъд допустимите граници. Синдромът може да съществува и без да се слагат погрешни диагнози на милиони деца. Не е в него вината, че възрастните са оплескали всичко.
Каква роля изиграха фармацевтичните компании?
Напълно предвидима. Ние сме твърде капиталистическа страна – що се отнася до медицината – и фармацевтичната индустрия има големи финансови стимули да разработва лекарства, насочени към медицински нужди. Всички извличаме полза от това – независимо дали говорим за Advil, който взех за главоболието си вчера, или химиотерапията, на която брат ми се подложи преди 30 години. Така че няма нищо лошо, че създават продукти, от които хората се нуждаят.
Проблемът – в случая на ADHD и психиатричната общност, е, че компаниите превзеха цялото поле. Събраха най-добрите изследователи и лекари в областта и им платиха пет, шест, седем цифрени суми, за да правят проучвания в една и съща посока – че ADHD е по-разпространено и по-опасно, отколкото някой някога е предполагал, че лекарствата работят чудесно и без почти никакви странични ефекти и че ако не диагностицираш и третираш детето си навреме с тези лекарства, го очакват академични и социални провали, автомобилни катастрофи, да хване венерическо заболяване и тн.
Резултатите от проучванията бяха базирани на половинчати истини, но и безсъвестно раздути с преднамерената цел да сплашат и насочат лекарите и родителите към диагностициране и даване на лекарства на техните деца, без да си дават сметка как техните проблеми биха могли да се дължат всъщност на съвсем друга причина, по-сложна и заслужаваща далеч по-голямо внимание, отколкото приема на ежедневните амфетамини.
Всичко това беше оркестрирано зад блясъка на академичните институции. Лесно е да се измъкнеш от последиците, когато лекарите, извършващи проучванията, имат връзки с Харвард, Джонс Хопкинс и Калтех, а с малък шрифт е отбелязано някъде, че тяхната работа е била субсидирана от производителите на медикаменти и наградена с консултантски и други договори.
Впоследствие фармацевтичните компании решават да използват тези изследвания, за да създават реклами, в края на краищата насочени към самите родители. Тези реклами заблуждават родителите за същността на продукта, за какво всъщност се използва и какво предизвиква. Редовният прием на тези лекарства не дава на детето „оценки, които съвпадат с интелигентността му“, както твърдеше неотдавна една реклама на Adderall XR от страниците на списание People. В друга реклама пък се показваше майка, която заявява на детето си, че заради приема на лекарството се гордее с него.
Ужасно е. Но наистина няма пречки пред компаниите, за да постъпват така.
Смятам, че ние, възрастните, трябва да забавим темпото. Да бъдем по-малко импулсивни. Да обръщаме повече внимание. Онова, което очакваме от децата си, най-напред трябва да очакваме от себе си.
