Началото на края на българското село започва още през 1950-те, когато в резултат от колективизацията животът на село става непоносим.

Хиляда села изчезват от картата на България. А сега предстои смъртта на още стотици, съобщава Дойче веле. Преди 70 години комунистическият режим унищожава последните остатъци от парламентаризъм в България и конфискува индустриалните предприятия и банките.

Отнемането на земята на селяните обаче не върви по план. Въпреки масовите фалшификации на изборните резултати през 1946 година над 1 милион жители на селските райони гласуват за все още съществуващата обединена опозиция начело с лидера на БЗНС Никола Петков. Обесването му през септември 1947 г. също не сплашва мнозинството селски стопани, поради което се проваля планът те да дарят доброволно земята и добитъка си на българските колхози – ТКЗС.

В края на 1950 г. таен пленум на ЦК на БКП алармира, че въпреки насилията над селяните и наложените им непосилни „наряди“ от месо, жито, вълна, мляко и много други земеделски продукти по-малко от половината от стопанствата са вкарани в ТКЗС.

Изпратените по селата „групи за натиск“ бият, арестуват, конфискуват реколтата и добитъка и интернират десетки, а в някои случаи стотици семейства от селата, където съпротивата срещу грабежа е най-активна.

Колапсът

Насилието над непокорните „кулаци“ трябва да продължи, настоява новата власт начело с Вълко Червенков. Неговият приближен Титко Черноколев докладва: „На редица места, особено в Добруджа, са били приети много кулаци в ТКЗС. След доклада на др. Червенков сега ТКЗС масово изключват тези кулаци. Съгласно устава на ТКЗС не им връщат добитъка и инвентара, поради което кулаците не могат да обработват оставената им земя. Освен това органите на Финансовото министерство пристъпват да събират данъка по общия доход от тези кулаци, но понеже те не могат да го платят, им описват и вземат къщите, което вече е равносилно на пълно разкулачване“.

В книгата си „Преорани слогове“ историкът Михаил Груев е събрал много свидетелства за реакцията на ограбените.“Убиец! Защо ни взимате хляба и го давате на руснаците и търговците?“, крещи разгневена тълпа от 400 селяни при появата на прочутия комунист Иван Тодоров-Горуня в плевенското село Ставерци.

През 1950-те години животът в българските села става непоносим. Срещу надници от 50-80 стотинки за 10-12 часов труд на полето доскоро самостоятелните земеделски стопани не могат да свържат двата края. В Северозападна България, в селата край Пловдив, Асеновград, Първомай и други региони избухват спонтанни селски бунтове. Въоръжената съпротива на горяните е подкрепена от десетки хиляди нови бойци и ятаци. В крайна сметка българската „колективизация“ по съветски модел отнема на комунистическия режим цели 14 години, в планинските райони тя приключва чак през 1962.

Мизерията в селата принуждава над 2 милиона души в активна възраст да ги напуснат и да се заселят в панелните предградия на градовете. Прекъсването на връзката между селския стопанин и земята заедно с вродените дефекти на социалистическата икономика на дефицита довежда селата и селското стопанство до фалит.

Още през 1970-те години натрупаните от аграрно-промишлените комплекси (АПК) дългове и пагубната за бюджета на НРБ натурална размяна на земеделска продукция срещу допотопни съветски машини и въоръжение водят селото и селското стопанство към колапс.

От 1980 г. насетне загубите от тази политика достигат и надминават 1 милиард лева годишно, сочат отчетите на БНБ. От крупен износител на земеделска продукция България се превръща в страна, принудена да внася зърно за изхранване на населението.

Бягството на младите към градовете постепенно превръща селата в един вид „старчески домове“ за възрастните поколения. Депопулацията се засилва рязко, когато към демографските загуби се прибавя и отрицателният естествен прираст, който е резултат от превеса на високата смъртност над падащата раждаемост сред бързо застаряващото селско население.

Преброени ли са дните на селото?

Към обезлюдените по времето на комунизма близо хиляда села до 2050 година ще се присъединят навярно половината от все още съществуващите 5 000 селски селища.

Заедно с Русия, Беларус и Украйна България е страната с най-бързо обезлюдяващите се селски райони в света. Според прогнозата на Фонда на населението към ООН до 2050 година селското население ще намалее от 1,8 милиона души понастоящем до 800 хиляди, а делът на селските жители в общото население ще спадне от 26% към момента до едва 14 на сто.

За същия период селското население на Полша например ще намалее само незначително. Експертите на ООН предвиждат, че през 2050 година всеки трети поляк ще продължава да бъде селски жител. Случайно ли е тогава, че вече целогодишно българите консумират внесени от Полша домати, ябълки, лук, картофи, месо и още редица земеделски продукти?

Демографските прогнози сочат, че поне 800 български села имат потенциал и ресурси да оцелеят и да се развиват в дългосрочен план. Стига, разбира се, да се превърнат от места за напускане в привлекателни селища с условия и стандарт на живот, доближаващи ги до показателите за градовете.

България обаче се оказва единствената страна-членка на ЕС, в която разликите между доходите на селските и градските жители продължават да растат. В началото на българското еврочленство доходите на селските жители са представлявали 70% от доходите на градските обитатели. Днес това съотношение силно се е влошило – десет години след присъединяването към ЕС средният доход на селските жители е едва 53% от този на гражданите. За сравнение: средностатистическият селски жител в ЕС изкарва като цяло 80% от доходите на градските жители.