Когато съм се родила, майка ми ме кръстила Веселина.

Вярвала, че това име ще ми донесе късмет, че ще съм винаги усмихната, весела и щастлива.

Оказа се обаче, че името ми ми беше за кадем единствено докато се омъжа.

Правилно са казали хората, че любовта е сляпа. Не знам къде ми бяха очите, когато избрах за съпруг Данчо. Виждах в него само мъжката сила, стройното тяло и изгарящия му поглед.

Когато станах негова жена обаче, разбрах, че до себе си ще имам един властен и нетърпящ възражения мъж, който ще ми показва по странен начин любовта си. Вкъщи нямам думата за нищо. Данчо определя правилата.

Прави нещата така, както смята за добре, по неговия си начин, а аз трябва само да се съгласявам и да изпълнявам.

Погледнато отстрани, всичко ми е наред – пари не ни липсват, ходим на почивка всяко лято и всяка зима, мъжът ми ме води по ресторанти и ми купува подаръци. Но аз съм само една пионка в ръцете му.

Нямам думата дори за това какви дрехи да обличам – пак той решава какво ми отива.

Да, дрехите ми са по последната мода, но не в стила, който на мен ми допада.

Предпочитам да нося дънки и фланелки, но мъжът ми отсича, че отдавна не съм тийнейджърка и ми купува костюми, рокли, поли и блузи.

Отдавна искам да родя дете, но той не желае. Обичал само мен и не искал някой друг да застава между нас. Едно дете щяло да ме ангажира и да ме отдалечи от него, а той ме искал само за себе си.

За мен обаче това е жестока любов. Нима може да твърдиш, че обичаш една жена, а да не искаш тя да стане майка на детето ти, да я държиш в клетка, макар и позлатена, да не се съобразяваш с желанията й?

Не, това не е любов, това е обсебване, което вече започва да ме плаши.

Затова ви моля да ме посъветвате как да обясня на мъжа си, че ако ме обича, трябва да ми даде глътка въздух и да се съгласи да имаме деца, иначе за какво станахме семейство?

Веселина