fbpx

Да беше човек да го намразя и да му извия врата, ама то… стихия

991

Ани Средева изгуби съпруга си Христо в събота в Поморие.

Той се удави заедно с брат си Мирослав. Двамата оставиха две сирачета.

Разказът на почернената Ани публикува Plovdiv24.bg:

„Много се е изписало за трагедията, разиграла се на 2.6.2018 на плажа в Поморие. Аз съм съпругата на по-малкия брат Христо. Ще разкажа какво се случи така, както аз видях и доколкото паметта ми позволява от преживения шок. Решихме на отидем до морето за кратка почивка на гости при наша много скъпа приятелка. Тя ни нагости с превкусен обяд и към 14 часа се опънахме на шезлонги на плажа. Релакс. Спокойствие. Кеф. Ицо както винаги се грижеше за музикалния фон.

В морето имаше вълни, но е море, нормално поведение като за него. Флагът беше зелен. Миро влезе да плува, върна се и продължихме с груповия мързел. Към 18 часа решихме, че е време да си ходим. Ицо и Миро решиха да влязат в морето за последно. Де да знаехме, че наистина ще е „за последно“! Но последвалите събития не могат да се предскажат! Аз също тръгнах с тях, но реших, че водата е студена и не ми се мокри. Те продължиха сами със смях и шеги. Морето на този плаж в началото е доста плитко и човек навлиза доста навътре, за да му е поне до кръста.

Никой от тях не е умел плувец, но и не са хора, които действат самоуверено и рисково в морето. Напротив! След минути аз и приятелката ми чухме вик „Помощ! Помощ! Давя се!“ Аз разпознах гласа на съпруга ми и скочих да видя какво става, защото нямах видимост към морето от шезлонгите и чадърите пред нас. Видях как хора (поне 4-5 мъже) се втурнаха към водата. Аз веднага се затичах и влязох след тях. Не видях добре къде са, но някъде около шамандурата, не по навътре.

Мъжете във водата крещяха „Морето дърпа, морето дърпа“. Аз заплувах срещу вълните и сама усетих завличане и придърпване навътре. Не съм добър плувец, затова се обърнах и заплувах към брега,а щом усетих дъно, стъпих и затичах към плажа. Другите мъже също заизлизаха, но видях, че някой се държи за шамандурата. В първия миг помислих, че е моят Ицо! През това време приятелката ми дотича с телефон и се обадих на 112.

Може и други хора да са звънели, не знам. Часът беше 18:06. Приеха сигнала и казаха, че изпращат екипи. После се втурнах към вълнолома, защото от там има по-добра видимост. Шамандурата, около която се случи всичко, беше именно първата от вълнолома. От там видях, че човекът на шамандурата не е Ицо! Затърсих с очи в морето, но не го виждах. На носа имаше хора, хукнах към тях и видях тяло. Беше обърнато с корема надолу и не виждах кой е. Крещях „Тяло, тук е!“ Треперех цялата и трескаво мислих какво да направя, с какво да помогна.

Появи се човек в униформа (забравих даже каква беше), който ме заразпитва момчетата близки ли са ми, знам ли имената и подобни неща, на които отговарях механично. Видях, че момчето на шамандурата бе спасено и изведено на брега от двама мъже. Междувременно забелязах, че в морето имаше хора, включително майки с деца!!!! Има удавници, спасителна мисия, а никой не смени тъпия зелен флаг!

Мъж (не знам дали един от двамата, спасили момчето на шамандурата или друг) заплува към брега от другата страна на вълнолома, като между временно още двама мъже го настигнаха и помогнаха за изваждането на тялото. Аз изтичах при тях на брега и разпознах Миро. Дойдоха още хора. Веднага започнаха реанимация. Междувременно дойде и спасителен екип- пожарна! Носеха огнеупорни дрехи и въжета! Аз се развиках „Каква е тази пожарна? Какво гори!“

Мъжът, който пръв стигна до Миро също повиши тон и изкрещя „Плажът гори!“. Беше със сини очи и червен бански. Предполагам професионален спасител. Изказвам му големи благодарности за стореното. Стори ми се отчаян като мен, че не е могъл да стори повече. Междувременно реанимацията продължаваше изцяло ръководена от една жена по бански, рускиня, в последствие разбрах, че е лекар, дошла на почивка. Не знам кога се появиха и лекарите от спешна помощ.

Загубих представа за времето. Молех се. Пак изтичах на вълнолома и затърсих с очи. И повтарях „има още един човек в морето, има още един човек в морето“. Чух мъже да казват, че вероятно морето го е завлякло навътре и утре като се надуе, тялото ще изплува. Отчаях се. Изпсувах на ум и се вкопчих в надеждата за чудо! Видях лодка. Пак затичах към плажа. От лодката изкараха моя Ицко и го метнаха на брега. Безжизнен. С притворени очи. А устата сякаш завинаги отворена за последен дъх, последен вик за помощ, последно „Обичам ви!“

Хванах го за ръката и се предадох на шока. Рускинята ми би инжекция диазепам. И после усетих празнотата. Останалото ми е като в мъгла – механични действия, механични отговори на задаваните въпроси, механично поемане на дълбоки глътки въздух, за да не забравя, че съм жива. Това е моят разказ за случилото се. Разни детайли, подробности… продължават да изплуват в съзнанието ми, но не са важни.

Любимият мъж и нашето братче се удавиха. Дали мразя морето ли? Не, не го мразя. Да беше човек да го намразя и да му извия врата, ама то… стихия. Все едно да мразя земята , по която ходя. Но съм искрено благодарна на хората, които помогнаха! Бяха много! Не запомних всички лица. Но много се отзоваха и всеки действаше според силите и възможностите си. Благодаря ви! Има хора с големи сърца, които ми дават надежда, че доброто съществува и само чака случай да се прояви. Неизразима е и благодарността ми към Ива и нейното семейство, които бяха неотлъчно с мен! Моля, ако някой е бил свидетел на станалото или е участвал в спасяването, да се свърже с мен. Благодаря!“

Още статии в тази категория
Коментари
Зареждане...

Моля, споделете статията, за да може тя да достигне до повече хора!

Благодарим ви!!!
Затвори