Преди четири месеца почина съпругът ми, който беше осем години по-възрастен от мен.

Отиде си много мъчително от рак. До последния момент бях до него, а след това мислех, че всичко за мен е свършило. Не виждах за какво да живея, а двете години, които прекарах до болничното му легло, ме бяха белязали силно.

Някак си бях решила, че е напълно нормално и аз да си отида. Нямаше на кого повече да съм необходима. Децата отдавна бяха пораснали и се пръснаха – дъщерята в Германия, синът в София. Тях и внуците ги виждах един-два пъти годишно, иначе всеки ден ми звънят, не мога да си изкривя душата…

Но някак си всичко изгуби смисъл и аз бях загубила всякакъв живец. Докато един ден, и аз не знам как стана, видях, че е красива пролет, забелязах цветята, чух птичките и си казах, че не е казано, че след всичко преживяно, трябва да се предам. Това, че съпругът ми почина – жалко, беше добър човек и се обичахме, но моето време още не е дошло.

Защо за пръв път да не поживея и за себе си?

И продължавам да се чудя дали това не е егоистично.

Д. З., Стара Загора

Източник: po-krasivi