Да нямаш деца, а всички наоколо да имат, понякога е потискащо. Особено ако си точно на 40. Знаеш, че по-млад няма да станеш и че ако не се случи сега, може би никога няма да се получи. И когато чудото стане ей така, изведнъж, се чувстваш толкова щастлив, че не можеш да намериш думи, с които да благодариш. Година след това чудо, все още ми е трудно да повярвам, че се е случило.
Никога не съм си представяла, че ще ми се наложи да се боря за това да бъда майка. Но ето че ми дойде до главата. Дали заради разсеяност, или самонадеяност от моя страна, се сетих, че времето ми изтича, малко преди да навърша 40. Дори тогава не приех нещата сериозно. Казах си: какво пък толкова, ще стане! Ще направя изследвания, процедури, в краен случай – ин витро…
Е, направих.
А лекарката, която бях избрала след гореща препоръка от моя позната, ме потопи в пълна депресия още на втората ни среща. Оказа се, че са ми останали малко на брой яйцеклетки, за които няма гаранция доколко са качествени – т.е. дали могат да бъдат оплодени.
Трябваше ми седмица, за да осъзная и приема това, което жената в бяла престилка ми бе казала, без много-много да се церемони. След тъгата и самосъжалението, дойде ред на смелостта и оптимизма. Наложих си да се усмихна и да погледна по-мъдро на нещата. Бях здрава сравнително, имах мъж, който ме обича (докога ли?), работа, която обожавам, приятели, на които се доверявам. Винаги има решение, казах си аз и погледнах в нова посока. А тя беше: нова клиника, нов лекар и надеждата, че точно те ще сбъднат мечтата ми.
Екипът бе мил, всичко се случваше бързо – нови изследвания, първи стъпки към процедурите. Бях с усещането, че нещата ще се получат. Може би не от първия или от втория път, но ще се случат.
Първата инсеминация беше интересно преживяване. Странно е да знаеш, че толкова съкровено действие като зачеването може да се случи в една бяла стая с няколко уреда и след намесата на хора в сини престилки. След процедурата, докато лежах на гинекологичния стол, си представях как сперматозоидите на мъжа ми срещат моята яйцеклетка, запознават се и вършат чудеса от храброст. Може да ви звучи налудничаво, но дори им поговорих.
Резултатът беше отрицателен, т.е. не бях бременна. Разочарование имаше, но то наистина не бе голямо, защото както ви споделих, очаквах нещата да се случат, но не веднага. Затова смело изчаках известно време и направихме втора инсеминация. И тя се оказа неуспешна. За съжаление, наближаваха празници и ние щяхме да пътуваме. Прецених, че няма да бъде уместно да предприемем поредните процедури точно на Коледа, затова се успокоих и се настроих да си почина активно.
Прекарахме Коледа с мъжа ми на село. Тишина, спокойствие, здрава храна – палачинки, катмички, баници и пържоли. Направо се притесних, че ще надебелея и няма да си вляза в дрехите. В една от сутрините, на втория ден от Коледа, се погушкахме малко. Беше толкова хубаво да не трябва да ставаш рано… И да те посрещат още на закуска с домашно приготвени вкусни ястия!
Когато се прибрахме, зачаках да ми дойде цикълът, за да си запиша час за следващата процедура. Но той закъсняваше. Ден, два, после пет. Не вярвах, че може да съм бременна. По-скоро отдавах закъснението на промените във времето – беше необичайно топло за сезона. На осмия ден си направих тест. И в момента, в който видях двете чертички, се почувствах най-щастливия човек на света. Настина. Останах без дъх.
Дребните битови проблеми, недоразуменията, караниците, неприятностите в работата. Всичко бе някак незначително и маловажно.
И сега, година по-късно, още не мога да повярвам, че успях да съхраня себе си и семейството си, да премина през болката, за да мога да се радвам на неизмеримото щастие да бъдеш родител, да очакваш да чуеш сладкото „мамо“ от мъничкото си съкровище. Само мога да благодаря на онзи горе, който повярва в мен и ме дари с рожба. Единственото, което искам, е да бъда добра майка – опитвам се да го постигам всеки ден.
Лина, 41 г.
Източник: сп. „Журнал за жената“
