Българинът обича да наказва.

Чувствайки се наказан от всичко заобикалящо го, като че ли така му е най-лесно да отвърне. Ще се бунтува с мълчание, бездействие, действие, саморазправа, обида и т.н.

Обича да хвали в първо лице и да посочва вината в трето. Така лесно се заобикалят критичните погледи и упреци. Когато обаче след изразеното несъгласие остава сякаш само ехо, то тогава идва ред и на наказанието.

Това поведение се наблюдава най-често в онези много важни “първи седем години”. Типично за децата е да се бунтуват гръмко срещу всичко, което не удовлетворява желанията им.

Спират на място, надават вой срещу виновника за тяхното състояние на неудовлетвореност и чакат незабавен резултат. При липсата на такъв заемат мълчалива, сърдита позиция, която има за цел отново да привлече внимание и да достигне желания обрат.

Колкото по-често се създават подобни ситуации, в които проблемът остава неразрешен, то толкова по-голяма е вероятността “малкият” човек да започне да гледа на “големия” като на враг. Важно е през тези години да се разбере защо невинаги се удовлетворяват желанията, кои са пречките, кои са позитивите и негативите и най-важното защо, кога и как не трябва само да се “иска”.

Когато тези трудни “преходни” години в израстването и оформянето на една личност се ограничават само до мама, тати и семейна философия, някак е по-възможно капризите на едно разглезено дете да останат проблем само на родителите.

Но какво се случва ако цял един народ започне да се държи като един Иванчо, който е възприел примера на Митко с потропването на крак и вижда, че само така, рано или късно, желанията се изпълняват. Често обаче бързо “сбъднатите желания” без да се търси разбирателство и компромиси, носят след себе си все по-тежки и трудно преодолими последствия. Митко днес иска камионче, утре – самолет.

Тук обаче става по-трудно за държавата-мащеха да запълва “липсващите седем” на едни поколения, които не познават диалога и отказа. Така, защото и предните “родители” на обществото не са се постарали да обяснят, възпитат и отгледат хора, които предпочитат да чуят защо “не може”, а напротив – колкото по-достоверно звучи лъжата, която дълбоко в себе си всеки един знае, че е лъжа, толкова по-добре.

Ето къде голямата част от тези българи забравят, че ако вкъщи си длъжен “докато живееш под покрива на родителите си да спазваш техните правила”, то държавата ти е дала конституционното право да избираш кой да те управлява. И понякога също ще чуваш, че … не може.

Оказва се, че всички искат нова “мащеха”, но никой не търси. Вече на фаза – сърдити, вкъщи – “няма пък да гласувам”. Ще се наказва.

Ще се наказват онези, които са виновни за състоянието им, безнадеждния живот, безпаричието, улиците с дупки, кофти здравеопазването, липсата на правилна социална система, невъзможността за развитие, слабо развитата култура, липсата на средства и още куп други вини, които могат да се припишат. Защо – “Няма за кого да се гласува, всички са едни и същи” – често вярно твърдение, но не и оправдание.

“Оправдание” за един бунт с бездействие, който единствено затвърждава невъзможността да се постигне осезаема промяна. Нито в самите нас като народ, с чувство за гражданска отговорност, нито в системата и последиците от дадено управление. Само че така, както днес наказваме шепа политици, всъщност утре наказваме и едно ново поколение, което ще живее с последиците от нашето бездействие ако не и по-лошо – ще е научено на същото.

Не искаме корупция, а оставяме всяка нова партия да се доразвие с корупционни схеми и купуване на гласове. Достатъчно е говорено колко вреди нанася липсата на избирателна активност, а ние отказваме да разберем. Или разбираме, но търсим собствена логика. Защото сме сърдити. Или безразлични.