В годините на прехода България се раздели с много от печелившите си производства.

Някои станаха жертва на недалновидната политика на новите лидери, други на натиск отвън, а трети просто паднаха жертва на ниската конкурентност и невъзможността да издържат в условията на реален пазар.

Добивът на уран обаче не попада в нито една от тези групи. Той бе закрит в пълно национална съгласие, защото всички разбраха – уранът убива, дори с него да не се произвеждат бомби.

Според представителите на различни здравни и екоорганизации България все още плаща скъпа цена за годините, в които печелеше от урана. С него се свързва високата заболеваемост от различни форми на рак сред хората, работили в мините. Площите край добивните райони пък са компрометирани за стотици години.

В последната четвърт на миналия век у нас работят 48 уранови мини и два завода за преработка на рудата в Бухово и Елешница. Решението за закриване на производството е взето през 1992-а. В следващите години има няколко опита за частичното му възобновяване, но нито един не успява.

Най-голям обществен натиск е оказан през 2006 г. по време на обсъждането за старта на проекта АЕЦ „Белене“. Руският специалист Александър Шмигин, шеф на разработващия екип, предупреди тогава, че в прогнозираната цена на тока от втората атомна централа трябва да бъдат включени и разходите за преработка и съхранение на ядреното гориво. А тогавашният министър на енергетиката Румен Овчаров веднага предложи българското правителство да отвори пак онези уранови мини, които все още не са рекултивирани. Ако добиваме суровината за ядрената централа сами, това ще поевтини стойността и енергията от АЕЦ “Козлодуй”, твърдеше Овчаров.

Други експерти обаче скочиха, че възобновяването на добива на уран в България ще струва много по-скъпо и освен това ще срещне отпор от обществото. Така идеята не мина. Важното, което се разбра в онази дискусия, бе че много от находищата не са консервирани по надлежния ред, а терените не са рекултивирани. Наскоро стана ясно, че голяма част от тях са с тежки конструктивни изменения, а някои дори не се охраняват.

Историята на българския уран

Първи започват уран в България добиват германците. Още през 1938 г. те извличат 100 тона метал от рудника в Бухово. След края на войната производството е подновено в строга секретност, като е поето от Съветско-българската минна компания. Тя съществува до 1956 г., когато като шапка на уранодобива е създадено обединението “Редки метали”, наричано по време на социализма “държава в държавата”. В него са работили 13 000 души. То контролирало геоложките проучвания, добива, преработката и износа на получения уранов концентрат. Под шапката му са били и останалите предприятия: “Бухово”, “Тракия” – Пловдив и “Възход” – Смолян. Пикът в производството е 400 тона, добити за 12 месеца през 1974 г.

Отделни находища има още в Монтана, Симитли, Сливен, Бургас, Велико Търново, Габрово, Ловеч, Плевен, Търговище, Шумен, Русе, Разград, Силистра, Варна и Добрич.

Технологията

В България през цялото време е произвеждан полупродукт, а не чист уран. Страната ни никога не е имала инсталация за производство и обогатяване на чист уран. Всичко е било така организирано, че СССР да произвежда чистия уран и стратегически да го контролира. Българският продукт носи името “триураниев осмоокис” /или окис-закис/. Класическата технология на копаене на урановата руда е на загуба. Това е скъп процес, но заради стратегическото производство и насочения изцяло към Русия износ, е прилаган дълго.

Другата схема е геотехнологичната. Тя е чиста и много евтина. Практикувана е в Тракийската низина и затова там сега земята е напълно изчистена. Хвостохранилища има само при двата завода за преработка на урановата руда – “Елешница” и “Бухово”.

Източник: Марица