Според доц. Димитър Димитров, у нас има страхотен упадък на ценности, а атеистичният дух продължава да властва и днес

По повод отбелязването на най-големия християнски правник – Възкресение Христово, се срещнахме с брата на патриарх Неофит – доц. Димитър Димитров, който вече 35 години е главен диригент на църковния хор в храм-паметника „Св. Александър Невски“. Специално за читателите на Topnovini.bg той разказа своите спомените, свързани с детството и младостта си и сподели вижданията си за отношението ни към вярата в миналото и днес.

Доц. Димитров, какви са детските Ви спомени, свързани с отбелязването на Великден?

– Това, което си спомням е, че тогава майка ни ни водеше на църква за ръчичка с брат ми, както всички малки деца и нас не ни пускаха да ходим сами. После, полека-лека влязохме в „Света Неделя“, тога бях в първи клас и независимо от режима, ние си бяхме в църквата. Просто там сме израснали, защото майка ни работеше като клисарка в Румънската църква. Имахме прекрасни учителки, които знаеха, че ние ходим в църквата, но не ни създаваха проблеми по този повод, защото самите те също бяха вярващи.

Разкажете ни за начина, по който сте живели тогава?

– Живяхме тежко. Баща ми беше пенсионер, пенсионирал се и тогава решил да се ожени. Нямали са с майка ми квартира. Живели са по време на бомбардировките някъде в Княжево. Като минава войната, слизат към центъра на София. Баща ми намира работа в тогавашната обущарска кооперация „Георги Димитров“ и там им дават една стаичка. Майка ми и баща ми са имали 33 години разлика (тя е на 25, а той на 58 години, когато се женят), била сираче от 5-годишна и си е нямала никого. Разказвала ми е, че когато баща ми с неговата леля я поискали за невеста, на нея и дожаляло и се съгласила. Буквално тази дума използваше. Искала просто да има опора в живота, а съпругът си е опора.

Знаем, че сте израснали в много вярващо семейство, имало ли е въпреки това вариант Вие или брат Ви да не тръгнете по пътя на вярата, а да се отклоните?

– Не, защото ни сме израснали в тази обстановка. Майка ни ни държеше много строго и с други странични неща изобщо не сме се занимавали. Баща ми по професия беше машинист и искаше и аз да тръгна по неговите стъпки, но майка ми държеше и двамата с брат ми да отидем в Семинарията. Ние сме израснали с църковната песен и богослужението.

Двамата с патриарх Неофит сте завършили Семинарията, а после и Богословския факултет, но Вие, за разлика от него избирате да стенете музикант, а не монах, кое Ви накара да вземете това решение?

– Просто така се стекоха обстоятелствата. Аз пях 5-6 години в хора, в казармата също имахме хор, така че аз си обичах музиката и, щом излязох от казармата, първото нещо, което исках е да отида в някой хор. Тогава видях съобщение, че хор „Владимир Маяковски“ към Дома за българо-съветска дружба търси хористи. Отидох, явих се и веднага ме взеха. Там останах близо 14-15 години. Междувременно, след като изкарах военната си служба, се записах да следвам в Духовната академия и паралелно с това и в музикалното училище. Голям мерак имах да уча.

Мислил ли сте някога да напуснете страната и да се опитате да изградите живота си навън?

Бил съм два пъти по един месец в САЩ, във връзка с отбелязването на „1300 години България“. Бях командирован там. Ходихме по нашите енории в Ню Йорк, Вашингтон, Чикаго, Детройт и други градове. Имам представа от живота там и са ми предлагали да остана. Никога обаче не съм и помислял за такава възможност – жена ми беше тук, първият ми син вече се беше родил, майка ми още беше жива. По-късно също не ми е минавало през ума да напусна страната си.

В едно Ваше изказване наричате брат си „по-доброто издание“, Вие обаче сте имали много сходно детство и юношество, съществувало ли е някога съревнование между двама Ви?

– Винаги съм го казвал. Той е по-добър от мен, отличник е, по-красив е. Често се шегувам, че както второто издание на някоя книга излиза като второ, поправено и допълнено, така е и с нас двамата. Никога не сме се съревновавали, може би защото сме работили винаги в една област. Той е бил помощник-диригент в „Св. Александър Невски“, просто неговият избор беше да поеме по монашеския път, а аз вече се бях оженил. Аз също съм имал настроения в посока на монашеството, но това беше още докато следвах в Семинарията. После обаче баща ми почина, майка ми остана вдовица и аз станах глава на семейството и имах задължения, затова реших да се оженя и да продължа пътя на родителите си. Не съжалявам за този си избор, защото всеки има възможността, както и Христос е казал, да се спасява по свой начин. Тези, които не са се оженили могат да бъдат честни и почтени хора като цивилни, тези, които са избрали да станат духовни лица – също. Вторите, разбира се, са по-висши, те са клирици, но понякога миряните са по-достойни от някои свещеници. Много често обикновените хора, дори тези на село, са по-морални, отколкото някои политици, които са бизнесмени, играчи, мафиоти и т.н. Това са духовните ценности, които имат по-голяма тежест от материалните, според мен.

Преди време сте споделяли, че Ви е трудно да се виждате с брат си, откакто той е станал патриарх, това още ли е така?

– Да, пак е същото, все едно да отидеш при президента. Той е птичка в златна клетка. На висок пост е, отстрани си има антураж – секретар, обвързан е с протокол. Не можеш просто така да отидеш при него.

Има ли ги все още тези ценности в нашето общество?

– Има страхотен упадък на ценности и това не е от скоро. Атеистичният дух, в който години наред живяхме, продължава да властва и сега. Народът е казал: “Пази Боже от човек, който няма страх от Господ и срам от хората“. Вярващите спазват най-малкото десетте божи заповеди. Безбожникът няма скрупули да открадне, да убие и т.н.

Говорейки за ценностите и вярата, последните години се появиха страшно много секти, в тази връзка, прави ли православната църква достатъчно, за да привлече миряните към себе си?

– Православната църква прави каквото и е възможно. Сектите не се появяват с нейно разрешение. Има дирекция, която ги пуска и ги узаконява. Оттам идва това затруднение за църквата, защото това си е изпитание. Преди също е имало ереси, това съществува в цял свят.

За разлика от времето на Социализма, днес хората вече могат спокойно да влизат в църквата, не стана ли обаче това нещо като мода? Истинска вяра ли ги води в храма или е въпрос на демонстрация?

– Има доза лицемерие, безспорно. Особено в самото начало на промените, когато виждах в „Св. Александър Невски“ да влизат хора като Андрей Луканов със свещи в ръцете, а отвън множеството викаше против тях. Това е пародия. Тези хора не знаеха как да се прекръстят. Това атеистично възпитание рефлектира и днес берем плодовете му.

Какъв е начинът да предадем православната вяра на децата си?

– Възпитанието трябва да започне още от дома и училището, когато човек отиде в университета, вече е късно. Аз подкрепям идеята да въведат вероучението в училище, дори нека не го наричат вероучение, нека да е религия или морал. Трябва да има обаче нещо, защото децата днес буквално се избиват. Те нямат никакви задръжки.

Сякаш улисани в боядисване на яйца, печене на агнета и нареждане на трапези, сме забравили значението на предстоящото Възкресение Христово, какво е най-важното, което трябва да си припомним в тези дни?

– Тази седмица е свързана с кръстните страдания на Спасителя, неслучайно е страстна, защото на славянски „страст“ означава страдание. Майка ми ми е разказвала, че по време на Страстната седмица са били затворени кръчмите, театрите и кината, а сега виждаме скари, дискотеки и никой не се интересува какво честваме. Най-много да дойдат в църквата да се чукнат с по едно яйце за Великден, да си кажат „Христос Воскресе“ и после всички се разотиват, малко остават до края на службата. Пожелавам небесният огън, който ще слезе, както всяка година, да озари сърцата на хората, да ги просветли, да ги обърне към доброто и да насочи стъпките им към праведни дела.