На 25 март 1957 година в Рим са подписани договорите за създаване на Европейската икономическа общност и Европейската общност за атомна енергия. Няколко години по-рано в Париж е подписан Договорът за създаване на Европейската общност за въглища и стомана.

Трите европейски общности дават израз на идеите, обявени с декларацията на Робер Шуман на 9 май 1950 година, и поставят началото на коренно нов модел на отношения между държавите на европейския континент в годините след Втората световна война.

Европейската интеграция въплъщава принципно различна философия за регулирането на международните отношения. Тя цели да гарантира приемането на решения по проблемите, надхвърлили националните граници, въз основа на рационален анализ и търсене на най-ефективните възможни мерки, като избегне зависимостта от националните интереси и ограничаване на международното регулиране вследствие на сблъсъка на отделните национални позиции.

Новият модел на регулиране, който разкриват европейските общности, почива на създаването на наднационални институции и установяването на нови механизми на приемане и прилагане на общо право от тези институции.

Той ограничава възможността на отделните държави да подчиняват международната регулация на своите тесни национални интереси и по този начин да ограничават ефективността й.

Насочена към гарантирането на траен мир на Стария континент след две безпрецедентни по мащабите, жертвите и разрушенията си войни, европейската интеграция има за предмет сливането на националните пазари на участващите държави и развитието на обща регулация на икономическите отношения.

Свързването на националните икономики на европейските държави и формирането на общо икономическо пространство трябва да направи избухването на бъдещи войни в Европа обективно невъзможно.

Отвъд тази своя голяма цел и непосредствените си икономически измерения европейският проект има и своята политическа същност. Той цели да укрепи и консолидира европейските демокрации в годините на Студената война, като позволи на държавите, които остават извън зоната, подчинена на руския комунизъм, да издържат и надделеят в сблъсъка с тоталитарна Русия.

През първите четири десетилетия на своето развитие европейската интеграция постигна впечатляващи резултати. Европа се превърна в пространство без вътрешни граници, в което хората могат да живеят свободно. Реализиран беше устойчив икономически растеж и развит социален модел, направил европейските общности референция в световен мащаб.

В условията на този успех след рухването на съветската система в края на ’80-те и началото на ’90-те се открива перспективата за присъединяване на държавите от Северна, Централна и Източна Европа и трансформиране на европейската интеграция в същински политически съюз. Така от 1992 до 2007 Европейският съюз се разшири на север и изток, като присъедини 15 нови държави и се превърна в потенциално най-големия икономически и политически фактор в съвременния свят.

Това е и периодът, в който България намери своето място в европейското обединение. Присъединяването на страната ни към Европейския съюз беше стратегическа цел и въпрос на национален консенсус, предопределил близо две десетилетия от развитието на българското общество след началото на демократичните промени през 1989 г.

Мащабите, до които достигна европейското обединение след присъединяването на държавите от Източна Европа, обаче отключиха кризисен цикъл във функционирането на интеграционната система, който не може да бъде преодолян вече повече от 10 години.

Независимо от своите икономически успехи, в това число и развитието, което осигури на бившите социалистически държави от Централна и Източна Европа, днес Европейският съюз е изправен пред безпрецедентна криза, която поставя под въпрос неговото съществуване.

Видими са критичните затруднения да бъде формирана същинска обща европейска външна политика, както и да бъдат разгърнати ефективни интегрирани инструменти за сигурност. Нарастват центробежните сили между различните държави членки, като формирането на общи позиции и решения, особено по ключови въпроси, става все по-бавно и все по-трудно.

Наблюдава се ерозия на демократичните ценности и на правовата държава в някои от новите държави членки – проблем, който засяга самите основи на европейското обединение. Налице е сериозен спад на доверието на гражданите към Европейския съюз в редица държави членки, непосредствен израз на което беше и референдумът за излизане на Обединеното кралство от ЕС.

В редица държави от Съюза се надига отново националистическа вълна, която атакува фундаменталните ценности, на които почива европейското обединение. Всички тези елементи се съчетаха по особено особено опасен начин с конюнктурата на международното развитие от последните години и най-вече с преминаването на авторитарното управление на Русия към целенасочен порядък от действия за дестабилизация на ЕС.

В търсенето на изход от трудностите, пред които е изправен ЕС, в началото на март Европейската комисия публикува Бяла книга за бъдещето на Европа, в която официално лансира идеята за диференциране на интеграционния процес, или изграждането на „Европа на няколко скорости“. Идеята за формирането на интеграционно ядро и съответно на по-широка периферия на европейската интеграция всъщност не е нова.

Подобни решения за задълбочаването на европейските политики се прилагат в различни области на интеграция от средата на ’80-те години. До настоящия момент обаче възприемането на общ диференциран модел на интеграция никога не е било поставяно като основна перспектива за развитието на Съюза. Възприемането на подобна перспектива предполага кардинална реформа на общата правна и институционална система на ЕС.

Изключително деликатен е въпросът, как евентуалното разделяне на европейското обединение в две или повече измерения, ще се отрази на интеграционния правен ред. В основата на досегашните успехи на европейската интеграция стои именно прилагането на общо пряко приложимо право, което позволява свързването на националните икономики, симбиозата на националните правни системи и изграждането на общо пространство на свободно движение на хора.

Как би еволюирал общият правен ред при развитието на Европа на няколко скорости, е задача с много неизвестни, на която нито Европейската комисия, нито държавите членки, които се обявиха за диференциране на ЕС, предлагат някакъв отговор.

В светлината на досегашното развитие на интеграционния процес обаче е ясно едно – без ефективно общо регулиране, въплътено в приложимо за всички общо право, интеграция всъщност няма. Има международно сътрудничество в класическите форми на международно право, със значително по-ограничени резултати и с всички познати ни слабости и дефицити.

Къде се намира България в този контекст? Страната ни по същество проигра изминалите 10 години от участието си в ЕС. Принадлежността на България към европейското обединение беше сведена до една първична консумация на средства от европейските фондове, при това с всички пороци на една неефективна и разядена от корупция система на управление.

България не участва пълноценно в процеса на решаване на европейско ниво, нито прилага ефективно правото на ЕС. Примерите, които могат да бъдат дадени са неизброими, а по-красноречиво доказателство за всичко, което пропуснахме от 2007 година насам от продължаващото съществуване на Механизма за сътрудничество и проверка едва ли е необходимо.

Особено притеснително за България е това, че навлизането в решителен за бъдещото на ЕС период, е съчетано с все по-дълбока ерозия на правовата държава и демократичната политическа система у нас, в резултат на масова корупция и овладяването на ключови институции на публичната власт от мрежи на задкулисни зависимости от мафиотски тип. Нито институционализираната корупция, превърната в смисъл и същност на българската политика, нито българската мафия, чиято изграждаща тъкан са мрежите на Държавна сигурност, генетично обвързани с репресивния апарат на комунистическия режим в Москва, прероден в днешното руско управление, имат интерес България да бъде част от намирането на решение за преодоляване на трудностите, пред които е изправен ЕС.

Напротив, обективният интерес на основните субекти, които определят българският дневен ред понастоящем е в напълно противоположна посока. Затова едва ли е учудващо, че в публичното пространство вече е ежедневие целенасоченото насаждане на антиевропейски тези и че с този сценарий на „хибридна война“ вече са асоциирани основни политически актьори, пред които дори изпълненията на Волен Сидеров започват да бледнеят.

За българското демократично общество и за тези българските граждани, които не са част от хранителните вериги на корупция и мафиотски зависимости обаче, въпросът: каква България в каква Европа е въпрос от жизнено значение. Защото независимо дали си даваме сметка за това, за нас днес принадлежността към Европейския съюз е последният ключов фактор за макар и ограничено възходящо развитие и за запазване на определени елементи на демократичен и правов порядък, които отличават България от пояса маргинални държави в непосредствена близост до Русия.

Членството на България в ЕС е и гаранцията за всички права на свободно движение, които ние българите имаме наравно с останалите граждани на Съюза. Затова, нашето отношение към решаването на въпроса: накъде и как продължава европейското обединение, всъщност е участие във вземането на решение за собственото ни бъдеще.

Да пропуснем този момент, означава да загубим своя исторически шанс да преминем от нестабилната периферия на Европа към същинските форми и темпове на европейско развитие, с всички произтичащи от това мъчителни последици.

Източник: capital.bg