Актьорът Александър Димов е роден в Пазарджик. Завършва НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ в класа на Крикор Азарян и Тодор Колев през 2005 г.

Той е едно от лицата в сериала „Откраднат живот“, в който играе ролята на доктор Владов. Познат е и с превъплъщенията си в постановките „Изневери в повече“, „Балкански синдром“, „Лодка в гората“ и др.

Какъв е Александър Димов в живота, от какво се вълнува, за какво мечтае и какво го ядосва, разказва актьорът в едно от най-искрените си интервюта. В него той признава на читателите неизвестни събития от своя живот.

– Наистина ли си бил синя каска?

– Да, бях войник в корпуса за бързо реагиране в Карлово. Мога да боравя с всички видове огнестрелни оръжия, РПГ, „Калашник“, снайпери и т.н. Цялата тази подготовка продължи една година. Това беше в казармата. Самите военни, когато ги питах къде ни пращат, те ми отговориха: “Ще ви правим нинджи”. В казармата ни бяха събрали бивши спортисти, бяхме в спортни роти. Хулиганчета, по-буйни. Повечето не бяха продължили в насока професионална спортна кариера, ами бяха тръгнали по друг път – пиене, цигари и т.н.

– Виждал ли си смърт „на живо“?

– Виждал съм много пъти. Не бих ти казал нещо конкретно, не ми се ровичка. Виждал съм в казармата хора, които се самоубиват, психиката им не издържа. И в живота също се е случвало.

– Става ли ти лошо, като гледаш кръв, все пак играеш ролята на доктор в „Откраднат живот“?

– Става ми, да. Но когато говорим за екстремни ситуации ти си обучен – каквото и да се случи, ти действаш много инстинктивно. Там се включват много други инстинкти, които не важат в нормалния живот. Човек се превръща в животно, оцеляваш!

– Уменията, които си придобил в тези по-специални обучения, влизали ли са ти в употреба за някоя роля в киното или театъра?

– Не, никога. Аз даже се старая така да не разказвам много за този период от живота си. Ти си първият човек, на когото казвам такива по-лични неща извън кръга на близките ми. Не са ми влизали в употреба в театъра или киното и по-голяма част от хората не ги знаят, нямат и идея за това. Единственото, което ми се случва във връзка с обучението ми, е, като гледам по новините разни опити за интерпретации на случки – смея им се, защото някои части от тях са направо аматьорски.

– Бил си областен шампион по бокс. Защо не избра тази кариера?

– Тренирал съм сериозно бокс четири години. Беше ми голяма тръпка, мерак, много тренирах. Наистина смятах, че това ще е бъдещето ми, но с годините се научих да вярвам, че има съдба. Вярвам, че има събития, които се случват и преобръщат живота ти на 180 градуса

Актьорството беше последното нещо, с което съм мислил, че ще се занимавам някога. Даже си признавам, че аз като цяло не харесвам актьорите. И преди не ги харесвах. Мислех си, че са „пеперуди“, пък и това не е мъжка професия. Аз съм искал да бъда моряк, боксьор, после бях войник. И някак си гейските среди не ми допадат, не съм хомофоб, не ме разбирай погрешно. Вече съм наясно, че актьорството е женска професия и е пълно със суета – гримират те, обличат те в женски дрехи. Играл съм и жени! Но аз пък открих в професията нещо друго, което ми носи заряд.

– Чупили ли са ти нос? Нокаутирали ли са те?

– Бях в лека категория. Тренирал съм от 14-годишен до 18-годишен. Тогава не пушех, не пиех и наблягах повече на спорта. Иначе вероятно животът ми щеше да тръгне в съвсем други крайности.

– Участия в киното или в театъра предпочиташ?

– Театърът е някаква магия, по-трудно е като изпълнение, трябва да имаш много добри партньори, тъй като зависиш и от другите около теб, добра пиеса….Но заради ситуацията такава, каквато е в момента в страната, предпочитам да се занимавам с кино. Искам да изляза и извън границите на собствената си държава с изкуство. Не виждам как ще стане с театър заради езиковата бариера. Ако правиш театър в чужбина, наистина трябва да владееш езика много добре, докато в киното като си чужденец по можеш да минеш – дали ще те дублират, дали ще е с някакви акценти…..

– Почти няма актьор, на когото да не му се е случвало в театъра да направи гаф – да си е забравил реплики, да се е спънал, скъсал дрехи или нещо подобно? А при теб?

– Чувам много често колеги да казват – аз сънувах, че съм си забравил текста. Това са пълни глупости! Ами ще си забравиш текста, като не си подготвен! Сега разконцентриране може да се случи. Имам един случай, който съм запомнил. Възбудих се на сцената. Но партньорката го скри с тялото си. Няма да ти кажа кой е спектакълът и коя е актрисата.

– Имаш ли сценична треска преди представление?

– Имам, почти истеричен съм, но като изляза на сцената, ставам друг човек, вече влизам в героя. Притеснението се крие зад маската на персонажа, който играеш.

– Имал ли си някакво по-особено подготвяне за роля?

– Последно във ВИТИЗ и след това не ми се е случвало. Много често ние нямаме време за подобно нещо. Обожавам да се превъплъщавам в друг човек и буквално после ми трябва време, за да се отърся, че това не съм аз всъщност. Аз обаче вече се научих да излизам от образ

Това се учи по някакъв начин. Във ВИТИЗ наблюдаваш, опитваш се да преживяваш нещата предварително. Това е мястото, на което за първи и последен път получаваш някаква свобода, сблъскваш се с нещо гениално, което по-късно в кариерата ти много трудно ще се случи. Пиеси на Чехов, Достоевски, Пинтер – да изиграеш образи, които са световна драматургия и те ще те водят напред и ти ще се учиш от тях. Докато след това много трудно може такова нещо да се случи.

– Като красив мъж получавал ли си някога неприлични предложения?

– Постоянно ги получавам. То не е нещо фрапантно, просто живеем във време, в което социалните мрежи са много популярни и това на мен не ми харесва. Жените са станали много агресивни и директно си казват вулгарно – искам да спя с теб! И то с имена, снимки, както си трябва. Че накрая ми изпращат и снимки, на които са както майките им са ги родили или както се сетиш. Пишат ми и мъже, те обаче са по-културни от жените.

Гейовете като че ли са по-фини, те подхождат по-възпитано. Дразнещото е, че ми се е случвало момиче в заведение, сервитьорка, да ме гледа начумерено, докато съм там, плащам си сметката и си тръгвам. След 5 минути ми пише във фейсбук, че много ме харесва. Хората просто спряха да си говорят, забравят да си комуникират. Аз затова им се ядосвам, защото са много смели, когато не са лице в лице с човека, а като са на живо гледат само как да го прецакат я със сметка, я с нещо друго.

В някои държави този проблем е решен. В Испания интернетът е бавен. Докато си говорят хората и някой да цъка на телефона се счита за некултурно, невъзпитано. Или си излязъл с мен да си поговориш, или си гледай телефона и се прибирай у вас!

– Семеен ли си?

– Разведен съм. Нямам си приятелка.

– Бившата ти съпруга дразнеше ли се от твоята професия, ревнуваше ли те?

– Много, имахме разправии, проблеми. Изхвърляне дори на багажи и т.н. Имало е – няма да ходиш на турне или ще ходиш ей така мръсен. Като ти дадат костюм за спектакъла, ще го облечеш накрая, преди това искам да си тотално непривлекателен за когото и да е!

– Много е лично, но това ли беше една от причините да се разведете? Такива отношения не са добре нито за теб, нито за нея все пак…

– Причините са комплексни, не са една, те са много. Но подобни неща са доста неприятни. В крайна сметка ти трябва да знаеш с кого си се хванал. Бившата ми съпруга не е от бранша. Много често хората си представят в главите някакви глупости след представления, а ти си скапан, връщаш се в хотела, хапваш нещо и заспиваш. Това е просто работа, не виждам някакъв проблем.

– Кой е най-интересният типаж, който си изиграл?

– Всички роли в някаква степен са ми носили по нещо, за да обогатят и мен, и душевността ми, както и житейския ми опит.

– Имаш ли нещо общо като характер с твоя герой д-р Владов във филма „Откраднат живот“?

– Нищо общо нямам с този персонаж. Той самият не е някакъв централен. Мен преди това ме беше страх от болници, от линейки, като видя кръв! С времето свикнах с бялата си престилка, със скалпове, инструменти, с изкуствена кръв, с която целият ме поливат. Сега като видя линейка, съм готов да тръгна след нея. Веднъж един човек падна на една трамвайна спирка, спъна се просто, слязох веднага от колата и отидох да помогна. И една жена веднага ми каза: „Защо не му помагате, защо не му оказвате бърза помощ?!”

Аз й викам, че не съм лекар! Имам такива случаи. Но чак да седна да се вживявам да му оказвам първа помощ – не, не си нося скалпелите в чантата.

– Добре платени ли са вече актьорите в България в киното и в театъра?

– Захващаш една много интересна тема, която аз не знам от коя камбанария мога да коментирам. Нямало пари, ние сме така, ние онака. Има пари, ако си конкурентоспособен, работиш, искаш да се развиваш. Нужен е и късмет, познанство с хора и можеш да изкарваш пари. Зависи и колко ти се работи. Ако искаш да се развиваш, напусни държавната работа и се развивай. Колко искаш да ти платят за пет представления в месеца?! Не мога да кажа, че заплащането е добро за труда, който влагаме, но не може да се каже и че умираме от глад.

– Мечтаеш ли за „Оскар”?

– Да, мечтая. Наградите са благодарност за свършената работа, те не са цел. Не мога да играя нещо с идеята, че ще взема „Оскар“. Правя ролята заради себе си и ако хората, гилдията, решат, че заслужаваш да получиш награда – страхотно. Аз не съм отишъл на Луната, че да се раздават някакви медали за храброст или нещо подобно. Често това е нещо много индивидуално. Ето, българин беше номиниран за „Оскар“. В България като че ли имаме лимит на мечти, не можеш да се развиваш от един момент нататък. Просто всички талантливи хора са си заминали, а тези, които са останали, са по някакъв начин демотивирани.

– Как се случи да откриеш преди две години, че не си  българин?

– Бяха ми взели българското гражданство поради някаква административна грешка. Купих си кола от Германия и като се върнах, си платих всякакви такси. Отивам в КАТ и си нося шофьорска книжка и лична карта. Минал съм с тях четири граници, аз си докарах колата от Германия сам. И една жена в КАТ цъка там нещо на компютъра и гледа, после пак цъка и пак гледа.

Вече започнах да се притеснявам – викам си нещо съм сгафил, превишил съм скорост, реших, че ще ме глобят. Викна една друга жена и пак цъкат и пак гледат, звънят на разни телефони и едната ме пита дали имам други документи. Давам й книжката, която е от същата серия.

Връща ми я и чувам: „Искам да ви кажа нещо, не можем да регистрираме колата. Вие не съществувате”. Питам я дали това е някаква шега? Ей ме на, тук съм, имам лична карта и т.н. Е, да, ама административно не съществувам. Питам я кога съм изчезнал, а тя не знае. Прати ме в Министерството на вътрешните работи.

Качвам се аз на колата с немските номера, които са транзитни, което ме побърква, защото вече изтичат. Отивам там и ми казват, че не съм български гражданин. Оттам ме пращат в Министерството на правосъдието. Няма да казвам за какъв ме обявиха – за гражданин на държава, която не съществува. Казаха, че съм гражданин на СССР.

Попаднах в един параграф 22, от който нямаше излизане дълго време. А аз съм си роден в България и имам лична карта, шофьорска книжка, военна книжка, международен паспорт, акт за раждане – как така да не съществувам?!

Някаква шефка дойде и каза да си ходя, понеже не било бюро информация. И като ми падна пердето… Накрая случаят ми стигна чак до президентството, преди да бъде решен. И после си казах – добре, аз съм все пак актьор, ами в подобна ситуация какво би се случило с един обикновен човек?!

Харесван е от жени и мъже 

„В момента хората по улицата ме разпознават заради сериалите. И мъжете, и жените имат добро отношение към мен, дано не звучи самохвално. Защото има много известни актьори, които жените харесват, а мъжете не, или обратно. С театър не можеш да станеш кой знае колко популярен. Обикновено ме свързват със сериала „Откраднат живот“. Питат ме на шега да кажа какво ще стане в него, кога точно, искат автограф, снимат се. Аз не им казвам, защото не знам, но то и за тях не е добре, няма да им е интересно”.

Днес съм тук, утре ме няма 

 „Дон Жуан е първата ми роля. Директно си влезнах в образ. Имахме турне във Франция и го играх и там. Беше страхотно изживяване за мен. Тогава се чувствах като звезда. Отношението беше друго просто. Не искам да обвинявам никой, но обикновено хората като станат по-популярни, започват да се изживяват. Аз това някак си го преживях, преодолях, въобще не ме вълнува. Марлон Брандо казва: „Славата, популярността е като човек, който е седнал върху захарен трон в проливен дъжд”. Като метафора е много хубаво. Днес съм тук, утре ме няма. Това са суетни. Не можеш да се вземаш на сериозно, радвай се, забавлявай се, докато го има, но недей да си вярваш, че си ударил джакпота или както казват –  хванал  си Господ за шлифера”.