гуваш ли се? Аз и влюбена?! Та това са две взаимоотхвърлящи се понятия, не дори взаимозаменими, взаимозависими понякога, взаимонеобходими може би, взаимни нерядко, но не и в момента.

Казвам ти го най-осъзнато, не съм влюбена и скоро едва ли ще бъда. Не, не съм отрицател или абсолютист по темата. Не, не считам, че влюбеният е обсесивно същество, страдащо от алогични и натрапчиви представи за собствената си ценност, което пречупва света си през неведомите мисли за едно също толкова налудничаво създание.

Не, не и не! Въпреки насмешливия намек в погледа ти, който ми подсказва, че подценяваш сериозността ми както винаги, най-уверено ти заявявам – Аз съм невлюбена!

Точно така. Аз съм невлюбена и това ме кара да се чувствам самостойна и самодостатъчна. Ще кажеш, че неслучайно последните две думи се родеят със самотна и какво от това, пък? Нима самотата е порочна или неестествена? Нима самотата не е първопричина за поне едно дълбоко пренаписване на житейските ти истини?

Талантът крепне в самота, осезанията се обострят в самота, светоусещанията израстват в самота. Защото в самотата няма принуда, няма потребност от движение и съзряване. Всичко покълва, израства и погива под въздействие на собствените си сили и намерения към света. В нея действаме инстинктивно и мислим първосигнално, защото не се вместваме в принадлежности и взаимообвързаност.

Това състояние укрепва вътрешните ни корени – способността да се вглеждаме в себе си, да приспособяваме света към идеите си, да отключваме душевността си. Сега ще ме наречеш самовглъбена, нали? Безспорно още една производно самотна дума, в която да ме поместиш. Какво пък, давай, аз все още съм невлюбена.

Спомням си последния път, когато се влюбих. Беше белоснежно, крехко и мигновено влюбване. Беше в началото на годината и като по-голямата част от човечеството изпитвах влечение към откриването на знамения във всяко малко събитие. В съвпадението на часовниковите стрелки и телефонното позвъняване, в зазвучаването на любима песен и нечие име, в появата на непознат и гърмежа на фойерверк.

След това последваха сантиментални откровения, интимни разговори, платонични посвещения. Никой не смееше да я нарече любов, звучеше ни някак пресилено. Това чувство ни внушаваше страхопочитание, сякаш беше някакъв заветен храм, в който царстваха откровение и преклонение. То изискваше от нас осъзнатост, смирение и отдаденост, а ние не бяхме готови за нито едно от тях. Питаш се дали се срещнахме ? Да, срещнахме се и беше стихийно, дръзко и чупливо.

Никога до онзи момент не бях изпитвала такава ненаситна потребност от другиго. Усещането за него беше като зимна върхушка – отнемащо, ненадейно, невъзвратимо. И след това си тръгнахме – първо той от мен, а след това аз от него. Мисля, че точно тогава постигнах онази завършена осъзнатост, че всъщност влюбването в усещането е далеч по-сладко от влюбването в личността. В края на срещата ни, когато за последно го изпращах към автобуса, той ми посвети следното послание:

„По-добре живот ярък като клечка кибрит, отколкото живот, ленив и тромав като лоена свещ .. Твоята душа отдавна е излекувана, но в теб е силата да понесеш тази отговорност“.

Предаде ми го записано на задната част на касовия бон от кафето като равностойността на изживяното помежду ни. Равносметките бяха ненужни, защото и двамата отдавна бяхме оставили гордостта си встрани. Също както и премислените фрази и сърцераздирателните сбогувания. И точно тогава се надсмяхме над неосъществената си любов. Помежду ни негласно откънтяваха думите „Шегуваш ли се, ние никога не можем да бъдем заедно“.

Продължението на историята блика от натрапчива патетика – разделихме се като новооткрити приятели с неимовереното обещание да запазим контакт. Не изчаках автобусът да потегли. Всяка фибра от тялото ми натежаваше от отчуждението, което внезпно ни бе завладяло. Знаех, че той се отдалечава от мен и отпътуването беше само още едно движение към неизбежно случваща се раздяла.

Съпротивата от моя или негова страна щеше да бъде отпечатък върху иначе съвършената ни хумореска от романтично заслепение и глуповата привързаност. И се оказва толкова естествено да бъдем иронични спрямо собствените си чувства и неутолени копнежи. Усмихнах му се за последно и с театрално лековата крачка си тръгнах.

Не очакваше този завършек на историята, нали? Една идея мелодраматизъм от моя страна щеше да внесе повече пиперливост, а малко ревностно себелюбие в него щеше да събуди мъжкото ти его. Както ти казах още в самото начало, продължавам да съм невлюбена. Повтарям си го всеки път, когато онези думи изникнат в паметта ми. Рационализирам, анализирам и пренареждам спомените си и това ме крепи цяла.

Не знам дали си прав – дали душата ми е излекувана и дали имам смелостта да понеса тази отговорност. Ала днес отричам думите ти, утре може би ще ги обмисля насериозно, в други ден ще се надсмея над тях, после ще ги подмина с превъзходство и така всеки следващ ден.

Сега се усмихваш мислено, знам го. Аз също се смея. Смеейки се те приближавам, смеейки се те изживявам отново и отново, и отново, и отново. Смеейки се те заричам да бъдеш моето невлюбване.

А ти още влюбваш ли се или отново се шегуваш с мен?!