Видях го за пръв път през лятото. Разхождаше се бавно в градинката до детската площадка. Правеше малки крачки с уморените си крака. Подпираше се на бастуна, без който едва ли би успял да излезе от вкъщи. Беше слабичък старец, на около осемдесет години. Никога преди това не го бях виждал в квартала.

Лицето му беше впито от годините, покрито с дълбоки бръчки. Устните му бяха тънки като карфица. Малките му очи бяха скрити зад големи очила с висок диоптър. На главата си носеше стара шапка с козирка, която да му пази сянка.

До него вървеше със същото темпо едно куче. Беше малко на ръст, но очевидно на повече от шест-седем години. Имаше кафеникав цвят и големи черни очи, които приличаха на две маслини. То следваше стопанина си с малките си крачета.

Нямаше каишка. Вървеше свободно, но въпреки това дори не поглеждаше настрани. От време на време изпреварваше стареца, но след малко се спираше, обръщаше се да види къде е той и го изчакваше покорно на мястото си, за да продължат отново заедно по пътя си.

Две малки момиченца видяха кученцето и тръгнаха към него. Доближиха се и започнаха да му се радват. Искаха да го погалят, но то изръмжа заплашително, оголвайки зъбите си. Децата се уплашиха и се разпищяха, тичайки отново към люлките. Старецът измърмори нещо на домашния си любимец, с което го накара да се успокои. После започна да се оглежда наоколо, търсейки пейка, на която да поседне.

Дойде при мен ме попита с треперещ тих глас:

– Свободно ли е мястото до теб, момче?

Кимнах му и той се настани до мен. Веднага щом седна, кученцето скочи в скута му и зае позата си на пазач, с която бе готово да брани всеки, доближил неговия стопанин. Колкото и да се опитвах, не можех да спра да ги наблюдавам. Бяха толкова мила гледка.

Помежду им имаше силна връзка. Освен че вървяха в един ритъм – бавно и с малки крачки, те сякаш дори дишаха едновременно. Бяха като едно цяло! Кученцето толкова много обичаше стареца, че не позволяваше на никой да го доближи, та камо ли да му стори нещо.

– Много е послушно кучето Ви – обадих се накрая, с надеждата да завържем разговор.

– О, той е най-добрият ми приятел – погледна ме с блеснали очи старецът. – От седем години сме неразделни с моя Бък.

– Определено имате силна връзка помежду си – отбелязах очевидното.

– Така е. Добре, че го имам. Остана ми едничката радост в живота.

Доближих ръката си до кученцето, което стоеше спокойно в скута на възрастния мъж, с надеждата да ми позволи да го погаля. Но веднага щом усети, че го доближавам, започна да ръмжи предупредително. Отново показа зъбите си, както стори с малките момиченца. Отдръпнах се назад. Не исках да го дразня.

– Бък не е много общителен – побърза да ми обясни старецът с треперещ глас. – Не позволява на никой да го докосва, освен мен.

– Срещал ли се е с други кучета?

– Да, но не им обръща внимание. Все иска да стои до мен. Той е мой пазител – насили се да се засмее той и кокалестото му тяло се разтресе.

– Хубавото е, че е послушен и върви до Вас, дори без каишка.

– О, да, сам се научи на това. Аз съм стар и едва вървя. Може би от съжаление, Бък никога не се отделя от мен. А това не е хубаво… – въздъхна тежко той.

– Защо? – попитах.

Старецът погали кученцето си и зарея поглед в пространството пред себе си.

– Доскоро не излизахме да се разхождаме много с него. Но сега започнах да го извеждам почти всеки ден. Живея наблизо и го водя тук, за да свиква с повече хора. Искам да бъде по-социален. – Направи пауза, през която си пое дъх. Видях, че в очите му проблясват сълзи. – Все пак трябва да свикне, че един ден някой друг ще се грижи за него. Трябва да приеме, че когато умра, ще има друг стопанин.

Нещо сякаш стегна гърлото ми, а сърцето ми се сви на топка. Думите му ме докоснаха. Сякаш усетих болката, която носеше този старец в себе си. Не болка от мисълта, че краят е близо, а от това, че ще се раздели със своя верен приятел.

– Имам дъщеря, която живее в чужбина. Не иска да се грижи за моя Бък. А няма друг, на който да го оставя. Затова реших, че ако идваме тук, той ще свикне с хората и все ще се намери някой добър човек, на когото да го дам. – Не спираше да гали кученцето, сякаш се опитваше да се увери, че то е все още там, с него и го обича, въпреки всичко.

После погледна часовника на ръката си и видя, че е почти седем часа. – О, трябва да тръгваме. Новините скоро ще започнат. Хайде, лека вечер, момче!

– Лека вечер!

Наблюдавах го как става от пейката и тръгва отново към дома си. Кученцето пак тръгна по пътя, вървейки до стопанина си. Гледаше напред и от време на време се обръщаше към възрастния мъж, за да се увери, че е до него. Толкова истинско приятелство, човек може да получи само от едно куче!

След тази среща, още два-три пъти се случваше да видя стареца и кученцето му в градинката до детската площадка. Поздравявах го, но той не ме помнеше. Кимаше ми просто от любезност. После изминаха месеци, преди да се срещнем отново.

Летните дни си отидоха бързо, а есента отстъпи мястото си на зимата. Беше сурова зима! Студ и сняг бяха сковали земята. Дните бяха къси и мразовити. Все по рядко се случваше да има хора, излезли на разходка по улиците. Всички бързаха да се приберат на топло по домовете си след работния ден.

Един ден през пролетта отидох да почета книга в градинката до детската площадка. Слънцето се усмихваше от небето и вече беше стопило ледената прегръдка на зимата. По улиците отново цареше оживление и хората излизаха да се порадват на пролетните цветове.

Тогава видях отново онзи старец. Вървеше бавно, подпирайки се на бастуна си. Ръцете му трепереха, а главата му беше сведена надолу, сякаш за да брои стъпките си.

Онова, което ме изненада беше, че той е сам. Кученцето го нямаше. Това не бе обичайно. Затова, когато старецът минаваше покрай мен, го поздравих, макар да знаех, че няма да ме познае. Той вдигна поглед и ми кимна любезно с глава.

– Къде е Бък? Защо го няма с Вас? – попитах.

– О, Бък вече не е при мен – отвърна ми тихо и сякаш усещах в гласа му нещо, което издаваше мъката му. – Той има нови стопани. Живее при едно младо семейство, което го обича и се грижи добре за него.

– Разбирам… А виждате ли го от време на време?

– Не… – от очите му потекоха искрени сълзи, които той побърза да забърше с опакото на ръката си. – Не е нужно да му причинявам болката да ме вижда, когато искам да свикне с новите си стопани.

След тези думи, той се обърна отново напред и продължи бавно по пътя си. Наблюдавах го от мястото си с насълзени очи. Старецът беше толкова самотен! Беше се разделил със своя приятел, който му беше спътник, другар и му правеше компания в сивото ежедневие.

Беше изгубил едничката си радост. И сякаш вече просто чакаше да дойде Смъртта, за да затвори книгата на неговия живот.

По действителен случай…

Автор: Боян Боев

Източник: HighViewArt