Разправията тия дни около Стефан Цанев е интересна само в едно отношение: отново ни подсеща, че никога не мерим с една мярка едно или друго.
Това е в нашия ген.
А историята с наградата на Стефан е по начало смешна.
Знаете вече – оказа се, че Вежди изобщо не е подписвал заповед за присъждането на „Златен век“, тъй че Стефан се отказва от нещо, което не притежава, така излиза.
Двамата казват, че са приятели, обаче в случая някой ги е накиснал и ги прави на глупаци.

***
А може и сами да са се накиснали.
Ако някой е подшушнал на Стефан, че възнамеряват да го предложат за „Златен век“ – то пък една награда! – той е трябвало да дръпне за брадата Вежди и да му каже, че не я ще.
А не да стават за смях сега и да дават хляб на мушмороците да се упражняват не само за тяхна сметка, но и за сметка на Миналото.
Защото винаги има мераклии да го разравят – и всеки да вади някаква мръсотийка и да замеря онзи, когото недолюбва.

***
Различният аршин е проблема, той поощрява канибализма.
Георги Марков е светец – въпреки че е написал „На всеки километър“, най-апологетичния опус за партизанското движение – до такава степен розов, че големите фигури на Съпротивата леко се мръщеха.
Цанев обаче не е светец – понеже е написал нещо за Дзержински.
Марков е „светец“ и защото трябва да се даде някакъв фасон на българското „дисидентство“ – той, галеникът на Живков, е неговата черешка.
Пред подобни въображаеми първенци на притворния антикомунизъм, лично аз предпочитам хора като Стефан и мнозина други, които са решили или са били подлъгани да помаршируват малко с левия крак.
Сетне обаче са духнали от строя.

***
Марков е тръгнал към Ореола си на Главен Дисидент, изпратен като луксозна пратка с наложен платеж: с официален паспорт, със собствената си кола и пр.
Това е приемливо – а пък Стефан не може да пише за Дзержински.

***
При врътните на нашия ген най-добре е да те убият.
Тогава вече паспорта ти за Славата е подпечатан завинаги с десет печата – повечето от които от ДС, както е в случая с Марков, но няма значение.
На нас ни трябват убити герои, не живи.
Не ни трябва живият Ботев, за когото Стамболов се беше изпуснал да каже, че идва да става министър- председател.
Трябва ни не жив, а мъртъв – ако е гръмнат от свой четник, още по-добре.
Представяте ли си, каква съдба щеше да има Левски, ако беше оцелял – това пък дори не смеем да си го въобразим – от срам, разбира се.
Знаете защо.

***
Единственото интересно нещо в дърленето около Стефан ще бъде, ако той ни разкаже, защо е написал ония стихове.
Тоест, да ни допусне до тогавашния си акъл.
Трябва да чуем не този или онзи, а Стефан – няма страшно да каже, какво му е харесвало навремето в тоя Дзержински.
Той, впрочем, със сигурност ти става симпатичен, ако четеш романите на Юлиян Семьонов.
Но те пък се появиха години по-късно.

***
Няма нищо фатално да харесваш нещо, а след това да разбереш, че си се лъгал.
И най-големите световни личности са преминавали през подобни метаморфози – и са били дори благодарни за заблудите си.
Искам да кажа, че лъвовете сами трябва да описват заблудите или терзанията си – защото в противен случай това ще го направят чакалите.
Да не говорим, каква касапница ще настане, когато лъвовете вече няма да ги има.

***
Разказвайте си историите публично –и по този начин поне малко затруднете чакалите.

***
В посмъртно издадената книга на Богомил Райнов “Париж” има една интересна история с Андре Малро.
Французинът казва на Богомил, че върху старите географски карти непознатите територии са били отбелязвани с надпис “Тук има лъвове”.
“Не ми е известно дали в някогашна България е имало лъвове – допълнил министърът на културата на Дьо Гол, – но вие сте в правото си да покажете, че там е имало автентично изкуство.”
Да допълним Малро: ако си траете, най-накрая върху днешните карти ще има бели полета, от които ще се чува само воят на чакалите.

***
В началото на 70-те години бях много близък с Георги Джагаров, той е един от хората, на които винаги ще съм задължен.
Джагаров имаше навика да затваря баровете, макар че вече дори и не пиеше истински.
Веднъж отидохме не до бар „Астория“/новия, където обичайно киснехме, а до „Ориент“ – той се намираше отсреща.
Докато се промъквахме през малката тълпа пред входа, чух някой да се разправя с портиера: „Как няма да ни пуснеш, бе, това е Стефан Цанев, той е най-големият поет“.
Не ги пуснаха – тогава не познавах Стефан, но тази реплика съм запомнил.
Със сигурност не го смятаха за голям поет заради Дзержински.

***
Доста бели петна в „картата на Малро“ попълни Валентин Караманчев с мемоарната си книга „Патила и страдалчества на книги и люде“.
Споменните му портрети, без всякакво преувеличение, са разкошни.
Марковедите сигурно ще ги заобикалят отдалече.
Досега най-настървените му късни ценители ровеха главно из архивите на ДС, подредени за шарани като тях.
Портретът на Караманчев е друго нещо, той споделя подробности, които са безспорно нови за читателя.
Няколко пъти подчертава, че смята Марков за голям писател, че го цени много.
Но, в крайна сметка, му отрязва главата.
Защото ни представя един себичен човек, който, например, пет пари не дава за задълженията си към издателството /“Народна младеж“/, обсебен от компанията на генерали от ДС.
Води ги и при Караманчев, който е директор там, за да покаже недосегаемостта си.
Но и Караманчев е инатлия, като всеки македонец и не му се дава лесно.
Марков бърза да замине за чужбина – сигурно се е виждал като следващият Джон Льо Каре или Греъм Грийн, макар че тогава едва ли е чувал за тях – и отказва да довърши работата си по някои ръкописи, но Караманчев отказва да го пусне.
Накрая самият шеф на ДС Солаков се обажда, за да уреди отпътуването на днешния Паметник.

***
Поразително е писмото на Марков до Димитър Бочев, което лисунгерите-марковеди усилено отбягват – то сякаш е писано за комунистическия „Работническо дело“.
Още по-поразителна е обаче наивността на Марков, който изглежда е нямал дори бегла представа за реалностите на Запада, а отива да го покори.

***
А за артистичната фриволност на неговите „Репортажи“ можем да съдим и от един дребен, но иначе убийствен факт, коментиран от поета Анастас Стоянов – откриваме това в книгата на Караманчев.
Марков пише, че при една среща на Живков с група писатели нарочно се забавил, за да не вземе участие в общата снимка.
„Гледах отдалече цялата компания – пише той – моите колеги, старите партийни дейци, заешкият генерал/Русков/ и Живков в средата, всички засмени, като най-щастливо семейство…“
А Стоянов допълва: „Аз имам тази снимка. И нямам какво да прибавя към казаното от Джери, освен едно: авторът на „Репортажите“ навярно е забравил, че и той самият е на снимката“.
Така достоверно втасва Българската Истина.

***
Много важен е и споменът на Караманчев за чудесния поет Иван Динков и перипетиите около книгата му „На юг от живота“.
Сега го изкарват заради нея дисидент, а тя е претопена от самото издателство, за да спасят поне хартията – защото Динков подкупва с шише водка един печатар и вмъква допълнително един стих.
Такива уточнения към Истината има колкото щете в книгата.
А Радичков сам съкращава няколко реда от крамолната си пиеса „Образ и подобие“.
Караманчев се отнася с уважение към тези автори, а и към останалите си герои.
Но с уважение се отнася и към Истината, което е далеч по-важно.
Тъй че, не се оставайте на чакалите.

***
Още една история от книгата на Караманчев.
В началото на 80-те години Свобода Бъчварова започва да работи над романовата си поредица „Земя за прицел“ – и моли Караманчев, който е шеф на Обединение „Българска книга и печат“ да й намери „Князът“ на Макиавели.
Самата тя я търсила навсякъде и накрая опряла до библиотеката на ЦК на БКП, където работела нейна приятелка.
„Изключено е – отказала й тя. – От 1957 година в библиотечния дневник „Князът“ е записан на Тодор Живков. И никой не смее да му го потърси“.
Еха!