„Хората се подпалиха, гнездото се изпълни с дим… Виждахме, че горим, че не можем да се борим с такава машина, че ще изгорим живи. Настана суматоха. Всички почнаха да реват… Подпоручикът не се чуваше… сигурно беше вече издъхнал, изгорен от огнепръскачката. Аз едва сполучих да се промъкна през амбразурата и излязох вън заедно с още един или двама от моите другари. Всички останали изгоряха живи в гнездото.“

Така редник Димо Нехтянов от Царско село (дн. Градина) описва жестокия край на своите бойни другари. Той е сред малцината спасили се от 14-те защитници на картечното гнездо в скалите южно от Добро поле, Македония. Там през септември 1918 г. българската армия води последните си сражения в Първата световна война – 10 000 нейни бойци са изправени срещу 45 000 сърби и французи, които настъпват, поддържани от 600 оръдия, стотици картечници, гранатомети и огнепръскачи.

Цял ден войниците на подпоручик Стратия Мазгалов възпират противниковите атаки. Бункерът им остава като остров във вражеското море – повечето български военни части са принудени да отстъпят. Подпоручикът обаче не мисли за отстъпление. С картечници, гранати и пушки бойците му защитават позицията си, нанасяйки сериозни загуби на противника. Ала огромното му числено превъзходство не може да бъде преодоляно от шепа храбреци.

Приближилите се френски войници подвикват на българите да се предадат. Никой от бойците на Мазгалов не възнамерява да го стори. Французите хвърлят бутилки със задушлив газ и бомби, обстрелват бункера. Идва ред и на огнепръскачките. „Само двама души се спасили по чудо, за да ни разкажат за дивното себепожертване на тези никому неизвестни герои-светци – пише в книгата си „Урокът от Добро поле“ полк. Димитър Азманов. – И дори противникът се възхищава от подвига им…“ Това се потвърждава от думите на френския капитан Рениери: „Ще посочим като пример групата картечници южно от Добро поле, които устояха на всички атаки и предпочетоха да бъдат изгорени с огнепръскачки, вместо да се предадат.“

Стратия Мазгалов е роден в Търново-Сеймен, дн. Симеоновград. Не се знае на каква възраст загива, но е бил млад човек. Саможертвата на подпоручика и неговите войници не е просто акт на безумна храброст, на свръхчовешка дисциплина или на фанатична омраза към врага. Като героичните действия на хиляди други знайни и незнайни българи, сражавали се в Първата световна война, подвигът им е вдъхновен от завещания от Възраждането идеал за национално обединение.

Все повече изследователи се фокусират върху този идеал, когато търсят причините за участието на България в глобалния конфликт между Антантата и Централните сили. Останала в историята като „Самоубийството на Европа“, за повечето тогавашни българи „Европейската война“ е освободителна. Провалено от Берлинския конгрес (1878 г.) и непостигнато след Балканските войни (1912–1913 г.), националното обединение продължава да е най-голяма болка и надежда за сънародниците ни от второто десетилетие на XX в.

В навечерието на Първата световна война българският политически елит и царят търсят изход от последиците от неотдавнашната катастрофа. Настроението сред голяма част от населението е реваншистко. В София и други големи градове на страната е концентрирана значителна част от бежанците от населените с българи територии, останали извън границите на държавата – мощен фактор на обществен натиск върху управляващите. Само имигрантите от македонските земи в началото на XX в. са над 200 000 души, сред които има лекари, учители, адвокати, свещеници, дипломати и журналисти. Те оказват сериозно влияние в политиката и армията – около 33% от офицерите в тогавашната българска войска и 43% от другите държавни служители са родом от Македония.

Различни социални слоеве и дори враждуващи партии, обвиняващи се взаимно за предишните загуби, са единни в желанието си България да се включи във войната. Мненията им се разминават относно избора на съюзник – Централните сили или Съглашението (Антантата). Дори нежелаещите участие във войната БЗНС и Радикал-демократическа партия симпатизират на Русия, а тя е в Антантата. Само тесните социалисти са за пълен неутралитет и създаване на Балканска федерация. Ала в тогавашната обстановка вече няма такава възможност – Балканите са се превърнали в „барутния погреб на Европа“.

Полуостровът е желана територия на влияние. След победата си в Руско-турската война Русия има силни позиции там. Тя ги използва в създаването на Балканския съюз срещу Османската империя, но Междусъюзническата война го унищожава. Ориентацията на притисканата от Австро-Унгария Сърбия към Антантата е толкова логична, колкото и тази на Високата порта към Централните сили. Изборът на България и останалите балкански държави предстои.

Националната катастрофа от 1913 г. е повратна точка в новата история на страната ни. След поражението й в Междусъюзническата война в Букурещ и Цариград се подписват неприемливи за България в народностно, политическо, икономическо и военностратегическо отношение договори. Тя има териториални претенции към Сърбия и Гърция заради Македония, към Османската империя заради Източна Тракия и към Румъния заради Южна Добруджа. Така България не само не намира съюзник на идеята си за национално обединение, но и се оказва във враждебни отношения с всички свои съседи.

Катастрофата е тежка, но в редица отношения е преодоляна учудващо скоро. Бързото икономическо развитие на България в началото на века, съчетано с няколко поредни плодородни години, спомага за излизането на страната от следвоенната криза. През 1914 г. левът е стабилизиран, а капиталовложенията в сферата на промишлеността се удвояват. Държавата се нуждае от нови пазари за селскостопанската си продукция и работна ръка за своята развиваща се индустрия. Това, в съчетание със стремежа към обединение и желанието за отхвърляне на неприемливите договори, кара българите да жадуват за реванш на бойното поле.

И Антантата, и Централните сили искат България за съюзник в задълбочаващия се конфликт. Разположението й е от изключително важно стратегическо значение, а Сръбско-българската и двете Балкански войни са доказали на Европа боеспособността на нейните войници.

На 28 юни 1914 г. сръбският националист Гаврило Принцип застрелва в Сараево австроунгарския престолонаследник Франц-Фердинанд и съпругата му. Хабсбургската монархия поставя неизпълними условия на Сърбия и месец по-късно й обявява война. Началото на въоръжения конфликт вдига още повече цената на България като съюзник. Присъединяването й към Антантата би довело до прекъсване на връзките и снабдяването между Германия, Австро-Унгария и Османската империя и би разстроило общото командване на армиите им. На свой ред Централните сили искат да си осигурят транспортен коридор през българските земи между Австро-Унгария и Османската империя. Ако България се присъедини към тях, Сърбия е обречена на бърз разгром, а това може да повлияе на избора на колебаещите се Гърция и Румъния.

Една след друга в конфликта се включват Русия, Германия, Франция и Англия. Скоро той обхваща почти цяла Европа. Когато в него се намесват Япония, Австралия, САЩ и други страни от всички континенти, конфликтът се превръща в Първата световна война.

Първоначално българската реакция се бави. През август 1914 г. правителството на Васил Радославов обявява, че страната му ще запази неутралитет „с пушка при нозе“. През май 1915 г. Антантата прави предложение: ако България незабавно влезе във войната на нейна страна, ще получи обратно Източна Тракия до линията Мидия-Енос, ще може да присъедини част от Македония и да разчита на преговори с Румъния за Южна Добруджа.

Обещанията са примамливи, но гаранции за изпълненията им няма. Не са съгласувани със Сърбия и Гърция, които категорично възразяват на тези планове. Става ясно, че България не може да очаква никакви отстъпки от тях. Несигурно е и възвръщането на Южна Добруджа, особено ако Румъния премине към Антантата. По-реално изглежда присъединяването на Източна Тракия, но то не е приоритет за българската външна политика.

Обещанията на Централните сили изглеждат по-изпълними. „Самата геополитика тласка България към съюз с Германия и Австро-Унгария – казва проф. Пламен Павлов от Великотърновския университет. – Те й обещават цяла Сръбска Македония, част от Стара Сърбия и корекция на границата с Османската империя. Освен това българското правителство може да разчита и на военен заем от Германия и Австро-Унгария.“ Заемът е необходим за реорганизация и превъоръжаване на армията ни. Френските банки закъсняват да отпуснат исканите 500 000 000 франка на България, докато немската „Дисконто Гезелшафт“ го прави.

Въпреки неочакваното преминаване на Италия към Антантата везните на успеха се накланят към Централните сили. През лятото на 1915 г. германците предприемат офанзива на Източния фронт срещу руските войски, а англичаните и французите са разбити при десантите си на Галиполския полуостров. Това предопределя присъединяването на страната ни към Германия, Австро-Унгария и Османската империя… и удължава войната с 3 години. Според по-късни анализи на Лондонския институт за стратегически изследвания, ако България бе взела страната на Антантата през 1915 г. и бе подкрепила Сърбия, като същевременно удари Истанбул, вероятно още през 1916 съглашенците са щели да бъдат победители.

На 6 септември 1915 г. България подписва договор с Германия, който я задължава да подпомогне австрийските войски, като се включи във войната срещу Сърбия. Така тя ще може да си върне цяла Македония и да присъедини част от земите по река Морава под своя власт. От правителството и армията ни се изисква „безусловен неутралитет“ спрямо още колебаещите се Гърция и Румъния. Подписаната тайна спогодба с Германия обаче предвижда България да получи цяла Добруджа, ако Румъния се присъедини към Антантата. При същия избор от страна на Гърция спогодбата дава право на българската армия да окупира всички територии, заграбени от гърците след Междусъюзническата война. Направена е и корекция на българо-турската граница при вливането на Тунджа в Марица.

На 23 септември 1915 г. в България е обявена обща мобилизация, а на 14 октомври войските й настъпват в Сърбия. Страната влиза в Първата световна война. В манифест цар Фердинанд заявява, че „Европейската война клони към привършване“, а българският народ е призован да помогне за „освобождението на поробените наши братя от сръбско иго“. Войската ни разполага с 15 908 офицери, 600 772 подофицери и войници, въоръжени с 5069 пистолети и револвери, 383 072 пушки, 9513 карабини, 248 картечници, 1211 оръдия и 19 000 саби. В хода на войната през редовете й преминават близо 1 200 000 български мъже, като към 1 септември 1918 г. тя наброява 855 175 офицери и войници. Неин главнокомандващ е бившият военен министър ген. Никола Жеков.

Командваната от ген. Климент Бояджиев 1-ва армия навлиза в Поморавието и Източна Сърбия, докато 2-ра, с командир ген. Георги Тодоров, отрязва пътя за отстъпление на сръбските войски във Вардарска Македония и не дава възможност на прехвърлилите се в Северна Гърция сили на Антантата да им помогнат. След победните за българите Нишка, Овчеполска и Косовска операция Втора армия води при Криволак тежки сражения с френски дивизии. Загубите и на двете страни са значителни, но французите отстъпват, а сръбската армия е принудена да се изтегли през албанските планини. Западните територии са почти изцяло върнати в пределите на България.

След победата при Криволак немското командване спира българското настъпление заради продължаващите колебания на Гърция на чия страна да застане. Това спасява силите на Антантата на Балканите от пълен разгром. Те получават възможност да създадат нов фронт, т.нар. Солунски или Южен. Там от маневрена войната се превръща в позиционна. Българските части прекарват следващите две години в окопите, водейки безброй сражения с противника. Най-мащабна сред тях е Чеганската операция, при която боевете продължават 11 дни, с големи загуби и от двете страни. Въпреки героизма на българските войници и офицери целта на операцията е постигната само частично.

Малко от настъпателните операции, планирани и проведени от нашето командване на Южния фронт през 1916 г., са изцяло успешни. Силите на Антантата вече са укрепили позициите си, а снабдяването им значително превъзхожда това на българите. Все пак т.нар. Струмска операция постига завземане на цялата територия източно от Струма и удължаване на българската брегова ивица на Егейско море. Исканията на германските съюзници да не се превземат Кавала, Драма и Сяр, а по отношение на гръцкото население да се проявява „най-голяма коректност“ са стриктно спазени. (През 1917 г. Гърция все пак се присъединява към Антантата.) На българските дивизии е заповядано да отбраняват „целия Беломорски бряг от устието на Марица до устието на Струма при Орфанския залив“. Новите територии са включени в границите на България.

Настъплението на руските войски през лятото на 1916 г. окуражава Румъния да обяви война на Австро-Унгария и да се присъедини към Антантата. Преговорите между румънското и българското правителство за връщането на Южна Добруджа на България са прекратени. Верни на съюзниците си, цар Фердинад и д-р Радославов обявяват война на северната ни съседка. На новия, Добруджански фронт Главната квартира изпраща 3-та армия под командването на ген. Стефан Тошев. В състава й са включени също една немска бригада и османски корпус. Още през септември 3-та армия освобождава Куртбунар (дн. Тервел), Добрич, Балчик и Каварна. С щурм е превзета Тутраканската крепост. Българите влизат победоносно в Силистра и Мангалия.

Много от тези битки са истински епопеи – кръвопролитни, с драматични обрати, продължаващи с дни. Само в сраженията при Добрич армията ни губи 1012 войници и подофицери и 31 офицери. Загиналите при Тутракан са общо над 8000 души, от които около 1800 българи.

Сраженията сблъскват руси и българи само три десетилетия след Освобождението – тежък в психологическо отношение факт. Ала идеята за национално обединение е водеща и тук. Позицията на българските военни е ярко изявена в обръщението на командващия кавалерията ген. Иван Колев: „Кавалеристи, Бог ми е свидетел, че съм признателен на Русия, задето ни освободи. Но какво търсят сега казаците в нашата Добруджа? Ще ги бием и прогоним както всеки враг, който пречи за обединението на България!“

На 23 ноември 1916 г. части на 3-та армия преминават Дунав при Свищов, разбиват румънската отбрана и се насочват към Букурещ. На 6 декември полковете на 1-ва Софийска дивизия навлизат в румънската столица. Немското командване обаче настоява за изтеглянето им, за да могат германските и австроунгарските войски да влязат като победители в града. Въпреки нелоялния ход на съюзниците българите продължават настъплението си до пълното отхвърляне на руско-румънските войски зад р. Серет.

Октомврийската революция през 1917 г. извежда Русия от войната. Малко по-късно Румъния сключва Фокшанското примирие с Централните сили, а през май 1918 г. подписва сепаративен мирен договор с тях. С това бойните действия на север приключват за българската армия. Подписан е и Берлинският протокол, който дава на страната ни цяла Добруджа без Дунавската делта.

Като че ли България е на път да постигне националното си обединение. Ала германската идея за „светкавична“ война и победа се оказва нереална. Блоковете изпадат в равновесие, конфликтът се превръща в позиционен. Централните сили изчерпват стопанските си, военни и човешки ресурси.

Положението в България е тежко. Огромната за страната ни армия се нуждае от усилено производство, което нито малкият процент действащи предприятия, нито западащото селско стопанство могат да осигурят. Работоспособното мъжко население е по фронтовете, голяма част от добитъка е реквизирана за военни цели. Стопанският хаос расте заедно с цените. Избухват гладни бунтове. Недояждат и българските войници. Униформите им са се превърнали в дрипи, мнозина ходят боси. Срещу тях са изправени нахранени, екипирани и отлично въоръжени противникови войски.

Октомврийската революция в Русия дава силен тласък на анти- военните настроения на фронта и в тила. Стига се до неподчинение и дезертьорство. Когато Германия и Османската империя оспорват връщането на Северна Добруджа на страната ни, недоволството към правителството на Радославов го принуждава да подаде оставка. Ала и новият кабинет не успява да изведе България от войната, чиито катастрофални последици вече ясно се усещат.

През 1918 г. немското командване изтегля от Южния фронт почти всичките си войски, като оставя там 11-а армия, състояща се главно от български части. През есента Антантата подготвя общо настъпление на Солунския фронт с цел извеждане на България от войната. Главният удар трябва да бъде нанесен при Добро поле, а други два – в Битолския участък и района на Дойран.

Едновременното настъпление на англичани, гърци, французи, италианци и сърби трябва да хване „в чувал“ българските войници в Македония. Българската Главна квартира получава сведения за подготвяната атака. Въпреки това не са взети контрамерки, не са привлечени резерви. В резултат настъплението на противника заварва българите в лошо положение.

На 14 септември 1918 г. оръдията на Антантата откриват огън по българските и немските позиции на Добро поле, а авиацията й ги бомбардира. Артилерията ни не може да отговори адекватно заради по-малкото си оръдия и заповедта на немското командване да се пестят оскъдните муниции. Боевете са кръвопролитни. Отделни картечни гнезда, като това на подпоручик Мазгалов, се държат до последния човек. Ала численото превъзходство на врага е смазващо.

На 15 септември 2-ра дивизия на българската армия се оттегля. След ожесточени сражения и 29-и български пехотен полк е принуден да отстъпи, понасяйки тежки загуби. Жертвите сред войниците на Антантата също са големи, но на 16 септември и втората позиция на нашите войски е пробита.

По същото време 9-а Плевенска дивизия води двудневна битка с многоброен противник при Дойран. Загубите на врага са огромни. „В никоя война англичаните не са давали наведнъж толкова много жертви, както при Дойран“ – пише британският премиер Лойд Джордж. Ала на 18 септември пробивът при Добро поле вече е факт.

Въпреки извоюваната при Дойран победа ген. Владимир Вазов получава заповед за отстъпление. Части на Антатата достигат Прилеп и се насочват към Скопие. Разположената на запад от пробива българска армия е заплашена да бъде обкръжена и унищожена. Съюзниците не оказват помощ, а българите вече нямат сили за съпротива. Те отстъпват към старите държавни граници.

Недоволството сред отчаяните войници ги тласва към бунт. На 24 септември те арестуват в Кюстендил офицери от Главната квартира на българската армия. Войнишкото въстание е неизбежната, трагична антитеза на изгубения идеал за национално обединение. Бунтовниците напускат фронта и тръгват към София за разправа с управниците. Изпратените да преговарят с войниците земеделски лидери Александър Стамболийски и Райко Даскалов решават да оглавят бунта.

Нито първоначалните победи на въстаналите, нито прибързаното провъзгласяване на Радомирската република могат да избавят измамената, изтощена и победена България от злощастната й участ. На 30 септември командваните от ген. Александър Протогеров юнкери от Военното училище, мобилизирани отпускари и германска бойна група разбиват бунтовниците. Стотици български войници, оцелели в три последователни войни, загиват нелепо край столицата на собствената си държава.

Само ден по-рано в Солун е подписано примирие, с което България излиза от войната – но на жестока цена. Всички спечелени в Сърбия и Гърция територии са отново отнети. Румъния си връща цяла Добруджа. Дивизиите на българската армия са сведени до 20% от предишния им състав. България е окупирана от войски на Антантата. Заложници по силата на примирието остават 86 000 наши войници и офицери. Във войната са загинали 105 000 българи, над 150 000 са ранени, половината от тях остават инвалиди.

През ноември 1919 г. е подписан катастрофалният за България Ньойски договор. Страната трябва да предаде Царибротско, Босилеградско и Струмишко на новообразуваното кралство на сърби, хървати и словенци. Западна Тракия е дадена на Гърция. За 37 години България трябва да изплати репарации на стойност 2,25 милиарда златни франка, както и изплащания във въглища, добитък, храни. Задълбочава се налагането на чуждо самосъзнание на останалото извън границите на държавата ни българско население.

Първата световна война променя завинаги Европа и света. Изчезват империи, прекрояват се граници, появяват се нови държави. Възникват агресивни идеологии и социални системи – „диктатурата на пролетариата“ в Съветска Русия, националсоциализмът в Германия, фашизмът в Италия… Идеите за следваща война, която ще донесе победа на победените в Първата световна, остават, изострят се и се задълбочават. Парижката мирна конференция посява в следвоенния свят семена на омраза и взаимно недоверие, на шовинизъм и реваншизъм, а на България отнема надеждата за постигането на национално обединение.

Източник: nationalgeographic.bg