Магът Астор е роден на 18 ноември 1943 г. в град Шумен като Антраник Шаварш Арабаджиян. Получавал е десетки международни награди и е единственият в Европа, награден (1981 г.) със „Златен Оскар” от Международното братство на маговете.
Прочут е със „Свалянето на главата си” и „Повдигането на жена във въздуха”, но предпочита обикновени номера като коронният му с осем топки за тенис на маса, който изумява дори познавачите на магическото изкуство. На шега казва, че ще го патентова като най-евтиния в света – с реквизит само за 2 лева.
На 73 години Астор продължава да работи в своя „Магически театър” и да радва публиката. Ето какво сподели за читателите на в. „Доктор”.
– Г-н Астор, как се грижите за здравето си?
– Аз съм малко нехаен към себе си. Не спазвам никакъв режим. Не обичам някой да ми казва какво да правя. И ако ми кажат, не го правя нарочно.
– Лежали ли сте в болница?
– Да чукна на дърво, само за един ден съм лежал в болница. Беше преди 5-6 години по настояване на мой познат лекар. Може би се престара, но ми предложи да остана в болницата, за да е сигурен, че всичко ми е наред. Затова го послушах. Имам много познати доктори, но предпочитам да са ми приятели, отколкото да ходя при тях като пациент.
– От този един ден в болница какво ви е впечатлението?
– Не мога да се оплача. Към мен хората се отнасят различно, с повече внимание и се радвам, че съм го постигнал. Имам страшно много награди. Но най-голямата ми награда е любовта на народа. Дори ме разглезват с голямата си любов. Аз също обичам публиката и както беше писал за мен един ежедневник, „Астор е измамникът, на когото можем да вярваме”. Навсякъде искат да им правя фокуси и аз ги изпълнявам с желание, не по задължение. Магията е най-важното нещо в живота ми. Дори казах на дъщеря си, че обичам магията повече от нея. Предполагам, че ме е разбрала. Започнах с магията на 5 г. Първите два фокуса научих от баба си. Те още са интересни, дори за моите колеги.
– За кой лекар си спомняте с добро чувство?
– Първият ми лекар беше нашият семеен доктор в Шумен – д-р Хараланов. Отдавна не е между живите, но беше много интересен човек и затова съм го запомнил. Той притежаваше втората по стойност колекция от монети в Европа. Само в нея беше влагал парите си през целия си живот. Конфискуваха му колекцията под предлог, че има пистолет – а той толкова стар, че не може да гръмне. Цялата история беше изработена, за да му вземат монетите. Д-р Хараланов беше уникално добър лекар и много фин човек. Бях ученик, а той се обръщаше към мен с г-н Арабаджиян.
Веднъж заведох при него бременна приятелка, която искаше да пометне. А д-р Хараланов не беше гинеколог. Обясни й как да направи аборт. Изписа някакъв прах, който се приготвя в аптеката, и поръча като я питат за какво й е, да каже, че е за главоболие. И момичето се оправи. Д-р Хараланов знаеше страшно много неща в медицината. Само зъби не е вадил или аз не съм виждал.
Отидохме с жена ми веднъж да й направи общ преглед. Вече имахме нашата дъщеря и стана дума за това как да ни се роди момче. Д-р Хараланов обясни: „Госпожа, изчакайте малко този дангалак да отслабне. Когато той отслабне, природата запазва слабия пол и тогава ще ви се роди момче”.
В казармата станах пръв приятел с доктора на поделението. Оказа се, че и той, и аз имаме слабост към йогите. Това ни сближи. Кой каквото правеше, аз все в неговия кабинет ходех. А и беше по-хубаво да си приказвам с доктора, отколкото да тичам или да правя нещо друго в казармата.
– А занимавали ли сте се с йога?
– Като дете, защото си внушавах, че в йогизма има малко магия. Гледах всички йоги, които идваха в България. Имаше един уникален – Жое Клемендоре. (Изпълнявал над 240 номера, от които най-прочутият бил спиране на сърцето така, че не се долавял пулс дори със стетоскоп. – бел. авт.) Видях, че много употребява лед, защото разтопеният лед е полезен за организма – молекулата на водата в нашата кръв е като молекулата на водата в твърдо състояние. На панаир в моя роден град Шумен видях как един йога си вкара пирон в носа. Прибрах се вкъщи и направих същото. Бях смел. Давали са ми в ръцете огромна 4-5-метрова змия. Правел съм и глупости – например да дъвча стъкло и бръснарски ножчета със зъбите си. Така те се повредиха в един момент.
– Страх ли ви е от зъболекар?
– Не, но има много болка.Като ми слагаха имплантите,изпитах невероятна болка. Не знаех, че такова нещо може да ми се случи. Но стоях спокойно. На мен не ми отива да показвам, че ме боли. Винаги съм се държал мъжки.
– Пиете ли лекарства за нещо?
– Само аспирин протект. Знам, че е полезен, и от време на време го взимам. Ще навърша 73 години на 18 ноември. Чувствам се добре. Явно Господ ми помага. Случва се да пия до късно с приятели. Аз съм ранобуден, ставам и започвам да си върша работата. А те стават в 1 ч. следобед и махмурлии. Просто бързо се възстановявам.
– Пушите ли?
– Бях пушач. Запалих цигара като хлапе, за да се правя на мъж. След това научих децата от половината махала да пушат. В казармата пушех сериозно. Това продължи около 15 години и тогава реших да откажа цигарите. Изкарах 3 г., без да пуша. Но съпругата ми се разболя в Пампорово. Викнах „Бърза помощ” чак от Смолян и както бях притеснен, администраторката в хотела ми подаде цигара и машинално я запалих. С тази цигара провалих трите години непушене и започнах отново. В края на 1985 г. отидохме да работим за 6 месеца в Ирак в новопостроен хотел „Шератон”. Там в един момент реших отново да откажа цигарите. Приятел ме посъветва, когато ми се допуши, да запаля тънка пурета. Така до ден-днешен
продължавам да не пуша вече 31 години
Дори и да запаля цигара, няма да ми подейства, няма да пропуша.
– Какво правите за ловкостта на ръцете си?
– Нищо не правя и се страхувам да не я загубя. Вече имам лека болка по малките стави на пръстите. Слава Богу, още действам. Безименният пръст не ми се затваря като другите, но съм го чупил. Вървях по тъмна улица и паднах в дупка. Не знаех, че пръстът ми е счупен. Ако бях отишъл на лекар тогава, всичко е щяло да се оправи. А аз го масажирах, даже позволих да ми го наместват. А не е трябвало да се пипа.
– Ползвали ли сте алтернативни методи на лечение?
– В средата на лятото през 1973 г. бяхме на турне в Сливенски окръг. В Хасково сме и точно тогава пристигна трупа на „Болшой театър”. Настаниха ги в големия хотел „Аида”, а нас ни набутаха във военен хотел. Леглата бяха с увиснали пружини. След една нощ на такава пружина като на по-тежък човек прешлените ми се отвориха, захапа се нерв ина сутринта не можех да стана
Жена ми беше излязла да пие кафе, а тогава нямахме джиесеми. С големи мъки се облякох и излязох във фоайето на хотела, където срещнах жена ми: „Пепа, кажи на другите, че отменяме спектакъла тази вечер. Не мога да ходя, та камо ли да играя”. Администраторките ме чуха и ме пратиха при чакръкчията на града бай Пешо. Пред къщата му имаше опашка от болни хора. Но бях със зет ми, един хитрец, нещо им каза и ме пуснаха, без да чакам. Чакръкчията ме сложи да легна на дървено легло, намаза ме със свинска мас, пипна нещо по гръбнака, изведнъж натисна, изпука прешлен и ми каза: „Айде, ставай. Сега ти трябва само едно 18-годишно гадже”. Станах и все едно никога нищо не ме е боляло. Не можех да повярвам. След време отново ми се случи да ми се схване кръстът и накарах един от музикантите да ме натисне силно на същото място. Натисна и пак номерът стана. Да чукна на дърво, не съм имал повече такива проблеми.
– Казват, че животните лекуват. Забелязали ли сте да ви лекува с енергията си вашият пудел Чарли?
– Най-често, когато легна на дясната си страна, Чарли ляга залепен за мен – гръб за гръб. Друг път седи в скута на дъщеря ми, когато тя работи на компютъра. Чарли е много добро същество, макар и малко палав. От дете съм кучкар. Той ми е деветото куче и пети пудел. Най-интелигентното куче е пуделът, неслучайно го използват в цирка. На 60-годишния ми юбилей пред препълнена зала в НДК накрая застанах на колене пред публиката. Ненадейно тогавашният ми пудел Лъки пристигна на сцената, седна плътно до мен на предни лапи и опря глава на мен. Аплаузът се удвои. Хората ревяха от възторг, а нямаше нищо нагласено в реакцията на Лъки.
– Как си представяте следващите 20 години? Мечтаете ли за нещо?
– Никога не мечтая за чудо. Всичките ми мечти са реалистични и изпълними, макар и много смели. Единственото, за което мечтая сега, е да мога да играя на сцена по-дълго време. На 60-годишния юбилей на великия Мистър Сенко чух от него: „Не е важно само кога ще се качиш на сцената, а да знаеш и кога да слезеш от нея”. Мистър Сенко почина на 82 и в последните 22 години от живота си беше спрял да работи, макар че на два пъти го канихме за представления и той можеше още.
Ако мога, и на 100 години да съм, пак ще играя.