Една история, която ще ни припомни, че, докато чакаме животът да ни поднесе даровете, които желаем, не виждаме, че той вече ни ги е поднесъл…

Един просяк седял край пътя повече от тридесет години. Един ден край него минал непознат.

– Да имаш малко дребни? – смънкал просякът, протягайки по навик старата си бейзболна шапка.

– Нямам какво да ти дам – отвърнал непознатият. После попитал: – Какво е това, върху което седиш?

– Нищо – отвърнал просякът. – Някаква стара кутия. Седя на нея, откакто се помня.

– Поглеждал ли си някога вътре? – попитал непознатият.

– Не. Защо да гледам? Вътре няма нищо.

– Я погледни – настоял непознатият.

Просякът с мъка успял да отвори капака. Удивен, невярващ и възторжен, той установил, че кутията е пълна със злато…

Аз съм този непознат, който няма какво да ви даде и който ви казва да погледнете вътре. Не в кутия, както в притчата, а още по-близо – вътре в себе си. Чувам ви да казвате:

„Но аз не съм просяк.“ Просяк е всеки, който – дори и да има големи материални богатства – не е намерил своето истинско богатство, а то е струящата радост от Битието и дълбокият и непоколебим мир, който идва с него.

Търсим извън себе си късчета удоволствие или себеосъществяване, одобрение, сигурност и любов, а носим в себе си съкровище, в което не само че е включено всичко това, но и то е безкрайно по-голямо от всичко, което светът може да ни даде.

Автор: Екхарт Толе от книгата „Силата на настоящето“